— Разбирате ли я?
— Как ще я разбираме, Драгота? Нито я пуща да дойде у нас, нито нас припуща да отидем при нея. Ето го тоя — тя посочи с глава на най-малкия си десетгодишен син, — само него оставя да отиде при нея. Ако го пратим, ще разберем нещо за нея. Ех, здрава е, жива е, добре я държал. Да му опустее доброто…
— Друга вяра е, това е най-лошото — каза Драгота. — О. Амфилохий често казваше за нея: тя е, каже, загубена овца, овчаря трябва пак да си я прибере. А той беше свят човек, бог да го прости…
И като повдигна за първи път очи и погледна към небето, Драгота се прекръсти три пъти подред. Марга не го разбра.
— Няма го добрия старец вече, няма го! — каза Драгота и въздъхна.
И той разказа за голямата напаст, която беше постигнала манастира, за трагичната кончина на о. Амфилохия, за поруганата черква, за иконите с избодени очи. Той повдигна очи и погледна наоколо си: нищо не беше побутнато, нито в къщи, нито в двора на Димчо кехая. Шарамполът и бойниците бяха залазили селото. Това ядоса пак Драгота и наместо да отговаря на любопитните запитвания на Марга, рече строго:
— Ранка трябва да се спаси, туй знам аз. Тъй заръча и о. Амфилохий. А о. Амфилохий е светец и сега седи отдясно на отца — Драгота пак се прекръсти три пъти — и заръчаното от него е заръчано от бога.
Очите на Марга почнаха да стават големи, тя притихна, гласът и омекна. Изпод сключените си вежди Драгота внимателно я следеше.
— О. Амфилохий често говореше за Ранка — каза той. — И вярваше, че тя ще се спаси. Кой знай, може да е видял сън, може да му е било казано свише. И нали рекох — той заръча.
— Какво заръча, Драгота?
— Да се погрижим за нея, да я спасим.
— Да я спасим, Драгота, белким аз не искам. Ох, да можеше само! Кажи ми, научи ме как…
— Нека го искаме и бог ще ни помогне — каза тайнствено Драгота, прекръсти се и замълча.
Повече те не говориха. Но по всичко, както го гостиха, в каквато стая го заведоха да преспи, Драгота разбра голямото внимание, с което вече го обграждаше Марга. Той беше доволен, изправи се пред иконостаса и започна да се кръсти. Тъкмо в тая минута Марга надникна да види дали не му липсва нещо, но като го видя, че се моли, притвори вратата и се отдалечи на пръсти.
Сутринта Драгота повика Марга. Изглеждаше съсредоточен и твърдо решен на нещо.
— Ти каза — рече той, — че оня, поганеца, само детето пуща при нея?
Марга кимна с глава.
— Още сега ще го пратиш при нея. Вземи тая книга, аз съм написал там нещо, и скрий я в дрехите на детето, но тъй, че да може да се намери само ако се съблече голо. И то да не знае нищо. Кажи му да рече на Ранка: „Мама заръча да ме окъпеш.“ Тя ще го съблече и ще намери писмото. Толкоз. Другото е моя работа.
Неотстъпчивата други път Марга сега се съгласи, взе на дребно нагънатото писмо и направи всичко, както искаше Драгота. Момчето беше стегнато, пременено, качиха го на кон и с един слуга го изпратиха още същия час към конаците на хаджи Емин. Тогава чак Драгота си взе сбогом, прекръсти се и тръгна след тях, но вече по други път.
Свърталището на Косана бяха дълбоките усои и високите поляни по билото на планината, където всички овчари бяха негови верни побратими. Но понякога, дали защото му омръзваха планинските пущинаци, дали защото омразата му към хаджи Емин го влечеше към конаците му в Есерлий, той слизаше от планината и се появяваше из селата в полето.
Смел беше Косан и с леко сърце си играеше с щастието, което неведнъж беше го спасявало. Но веднъж, тъкмо когато се мислеше най-сигурен, видя се подгонен от потеря. Гората беше наблизо, той щеше да влезе в нея, но тя беше наравно, все пак можеше да бъде обградена и претърсена. Тогава той, с тая бързина, с която беше навикнал да решава в минута на голяма опасност, влезе в гората, но не продължи да върви по същата посока, а се повърна право назад, срещу потерята. Вървя час, вървя два. По едно време чуваше не само виковете на турците от потерята и тропота на конете им, но чуваше ясно и разговорите им. После те отминаха и виковете им заглъхнаха далеч по лъжливите му дири. Косан и тоя път беше спасен.
Мръкна се и по пътеки, които само той познаваше, Косан вървеше из гората. Беше тъмно, повял беше първият студен вятър, гората шумеше и сипеше сухи листа. На едно място в тъмнината, през черните клони на дърветата светна огън. Косан позна, че е близо до „Клепалото“. Но той знаеше, че манастирът е напуснат и само преди няколко деня, когато беше минал през него, борсуци и диви котки бяха се разбягали отпреде му. Един прозорец светеше сега долу, където бяха калугерските килии. Някой от братята ли беше се върнал, или закъснял пътник беше се прислонил? Косан задебна в тъмнината между клоните и храсталаците, плъзна се покрай стената и стигна до осветения прозорец. Той се повдигна и погледна: видя голям огън, видя срещу него човек с голяма коса и пламнали очи и позна Драгота. Но това що е? Коя е тая жена, тая туркиня с късо сърмено елече и атлазени шалвари, с две дебели плитки коси, спуснати отпред пред раменете, с наниз от рубета по средата на челото? И тия жълтици горяха от огъня и лицето и беше бяло, очите черни, веждите тънки. И тя гледаше без страх Драгота и без страх говореше с него, с Драгота, който, космат и навъсен, приличаше на някой таласъм, излязъл от гората.