Здрава глава имаше Косан, но стори му се, че вижда сън, отмести се и потърка с ръка челото си. После пак погледна: и позна, че тая жена не беше друга, а Ранка. Не знаеше как е дошла тука, не разбираше нищо. Но като се вгледа добре в Драгота, разбра какво значеше огънят, който светеше в очите му. Не повика, не се обади, наблегна на вратата със страшната си сила и я отхвърли пред себе си.
Той влезе и огънят го огря — широки четвъртити плещи, глава на лъв. На пояса му блеснаха главите на пищови. Ранка изпищя. Драгота слисан пристъпи две крачки напред.
— Какво искаш? — измънка той. — Не може… тук не може, хора има тук.
— А аз мечка ли съм? — рече Косан.
— Ах, Косан… Косан! — викаше Ранка. — Божичко, как ме уплаши!…
— Аз съм, Ранке. Какво има, що щеш тука?
И без да обръща внимание на калугера, Косан беше вече при Ранка, усмихваше се, слушаше я, залени и той, и тя от светлината на огъня. С малко думи, като преживяваше отново всички страхове, Ранка му разказа за бягството си. Драгота беше я спасил. Само че сега трябвало да бъдат в къщи, а Драгота я превел през манастира, като и казал, че оттука било по-близо.
— По-близо оттук? — рече Косан. — Не е право. Лъже.
И без да погледне Драгота, той седна при Ранка.
— Ех, Ранке, кой е мислил, че ще се срещнем. И сега, тая вечер. Мене ме гони потеря… Ама нищо.
— Гони те потеря! — извика Драгота и дойде при Косана. — Човече, бягай оттука, иди си… иди си, ще ни погубиш!
— Попе, стой мирно — рече Косан и пренебрежително го бутна с ръка. — Не викай. Ако дойде потеря, страшно е и за мене, и за тебе.
— Човече, ще ни погубиш — викаше Драгота, — иди си, иди си по-скоро…
Косан го изгледа с твърдите си очи, помълча и рече:
— Слушай! Поп ли си, или дявол, не искам да те зная. Да се махнеш от очите ми! Иди и кажи на Димчо кехая, че Косан ще доведе дъщеря му. Кажи на Марга. Кажи, ако искаш, и на хаджи Емин да дойде да я вземе. Хайде, върви!
И той сложи тежката си ръка върху шията на Драгота и го затласка към вратата. Ранка изпищя, Косан видя отблизо очите й, тежките и плитки се разлюляха пред него. Той пусна Драгота и се повърна.
— На бога служиш, а? — извика той. — Зная те аз тебе! Зная какво беше намислил да правиш, ама това няма да стане, не! Косан е тук…
При тия думи Ранка трепна. Много неща и станаха ясни и едвам сега тя разбра голямата опасност, която я заплашваше. Сама, сред тая гора, между тия страшни мъже! Все пак повече се боеше от Драгота, отколкото от Косана. Тя седна пак при огъня, седна при нея и Косан. Той и не поглеждаше вече Драгота. За него Драгота като че не съществуваше. И ставаше по-весел, приказваше на Ранка, по-близо сядаше до нея и по-отблизо гледаше очите й. Настрана стоеше Драгота и ги гледаше изпод страшните си вежди. Сянката му, голяма и черна, стоеше наред с него до стената.
Колко време беше се минало, никой не знаеше. Косан усети, че някой беше дошел зад него, и се обърна. Беше Драгота. Друг да беше, би се уплашил от погледа му, но Косан се засмя и, както по-рано, нехайно го бутна назад с ръка. Сякаш звяр изрева и Драгота се хвърли върху Косана, впи ръце в шията му. Но корав беше хайдутинът, изви се и прихвана Драгота. И почна се борба страшна, яростна и бясна, двамата мъже се вкопчваха един в други, ставаха и падаха, събаряха всичко около себе си, ръмжаха, дишаха тежко.
Ранка избяга навън. Тя претърча през двора, но срещна тъмнината на гората, уплаши се и се повърна. Зачупи ръце, заплака. Погледна през вратата: лицето на калугера беше цяло в кръв, но в ръката му лъсна нож. Огънят беше разпилян, гореше вече стаята.
Обезумяла от страх, Ранка помисли пак да бяга. В светлината, която заливаше двора, тя съгледа желязното клепало, увиснало на чердака. Тя се спусна, грабна железния чук и започна да удря по него. Бързи, тревожни звуци забягаха към тъмнината на гората, сподирени от искри и дим. Манастирът вече гореше. Ранка чувствуваше, че ръката и отмалява, но продължаваше да удря клепалото.