Ричър спря на малкия площад и се завъртя, описвайки пълен кръг.
Не видя никого.
Към този момент вече смяташе, че е добра идея да изпие още една чаша кафе, така че се върна обратно в закусвалнята. Чан все още беше там, на същата маса. Наближаваше обед. Беше сменила мястото си и вече беше с гръб към ъгъла. Седеше там, където преди това седеше той самият. Ричър се промуши между масите и седна на съседната до нея, така че също да бъде с гръб към стената. Най-вече по навик.
— Как върви денят? — попита я той.
— Прилича ми на неделя от първата ми година в колежа — отговори тя. — Нямам мобилен телефон и ми е скучно.
— Твоят човек не трябва ли поне да се обажда в офиса, в който работи?
Тя понечи да отговори нещо, но спря. После огледа цялото помещение и хората в него, все едно искаше да преброи потенциалните свидетели на нещо, което можеше да се окаже неудобно самопризнание. Накрая се усмихна многозначително и изразително — равни части дързост и съжаление, може би с щипка съучастничество — и отговори:
— Може и да съм се изразила малко пресилено.
— Какво имаш предвид? — попита Ричър.
— Офисът на нашата компания в Оклахома Сити всъщност е стаята за гости на Кийвър. Както и моята стая за гости е офисът на компанията в Сиатъл. На уебсайта ни пише, че имаме офиси във всички големи градове. И това наистина е така. Във всеки голям град има поне по един безработен бивш агент на ФБР, който има стая за гости и сметки за плащане. Но не сме организация, построена на няколко нива. С други думи, нямаме никакъв поддържащ персонал. Кийвър просто няма на кого да се обади в офиса.
— Но въпреки това се занимава с големи проекти.
Чан кимна.
— Ние наистина си вършим работата, при това добре. Но бизнесът е на първо място. За да останем на пазара, трябва да поддържаме ниски разходи. И представителен уебсайт. Така никой не знае точно какво представляваме.
— Каква тогава е тази задача, която е поел като частен проект?
— Както вероятно си представяш, разсъждавах много по въпроса. Не може да е нещо, свързано с корпорациите. Работата за корпорациите никога не е толкова малка. Някои от тях все едно имат разрешително за печатане на пари. Такива случаи веднага се записват в компютъра, повярвай ми. Все едно сам си даваш медал. Значи говорим за частен клиент, който плаща в брой или с чекове, написани на ръка. Не е задължително да е нещо извън закона, но вероятно е глупаво и може би откачено.
— С тази разлика, че Кийвър вече има нужда от подкрепление.
— Както ти казах, сигурно е започнало като нещо малко, но след това е станало по-голямо.
— Или откачената част вече не е изглеждала толкова откачено.
— Или пък е станала още по-откачена.
Сервитьорката пристигна и се зае с втората бездънна чаша кафе на Ричър за деня. Той плати предварително — около четири пъти повече, отколкото беше сметката. Обичаше да пие кафе и харесваше сервитьорките.
— А твоят ден как върви? — попита го Чан.
— Не успях да открия гроба на старицата, нито някаква информация за новороденото — отговори той.
— Мислиш ли, че още ги има?
— Почти съм сигурен. Има предостатъчно място. Никой няма да асфалтира улица върху гроб. И винаги може да се сложи табелка за историческа забележителност. Слагат ги навсякъде. Винаги са едни и същи — метални, боядисани в кафяво. Не знам кой ги произвежда. Може би съответното министерство. Но тук не видях такава.
— Говори ли с местните?
— Това е следващата ми задача.
— Защо не започнеш от сервитьорката?
— Тя е длъжна да ми отговори с рекламната версия. За да се разчуе и закусвалнята, в която работи, да стане туристическа забележителност.
— Поне засега не се случва нищо подобно.
— Мислиш ли, че много хора ѝ задават този въпрос?
— Мисля, че го правят приблизително петима от всеки десет — отговори тя. — Но тук това означава последните единайсет години. Въпросът се задава в голям процент от общия брой случаи, но с много ниска честота. Така че зависи какво имаш предвид, когато казваш „много хора“.
Точно в този момент сервитьорката се приближи до тях с термоса за кафе, готова да напълни чашата на Ричър отново, и Чан я попита:
— Защо градчето се казва Мадърс Рест?
Сервитьорката спря и отпусна тежестта си на единия хълбок, както правят жените, когато са уморени, и задържа термоса с кафе на нивото на кръста си. Косата ѝ беше с цвета на пшеницата в нивите около градчето, лицето ѝ беше зачервено, възрастта ѝ беше някъде между трийсет и пет и петдесет години, а телосложението ѝ беше на слаба жена, която е започнала да наедрява с годините, или на едра жена, която е започнала да отслабва от изтощение. Нямаше как да се разбере със сигурност. Изглеждаше много доволна да си почине за малко — защото Ричър вече беше най-добрият ѝ приятел, заради бакшиша, и защото ѝ бяха задали въпрос, който не беше нито нахален, нито досаден.