В този момент мъжът от задния двор отвори плъзгащата врата и влезе в къщата и първичната част от мозъка на Ричър му демонстрира цялата шахматна партия до последния очевиден ход, все едно действията му бяха обозначени с мигащи неонови стрелки, в невероятни и гротескни подробности: рязкото завъртане наляво и куршумът в гръдния кош на мъжа, където беше по-малко вероятно да го пробие и да продължи от другата страна, отколкото ако го застреля в главата, а това беше добре, като се има предвид, че в квартала зад него имаше предимно дървени огради, но освен това беше по-вероятно да изпръска семейство Леър от главата до петите с гъста розова мъгла, което не беше толкова добре, защото щеше да бъде травматично преживяване за тях, особено в такава седмица. В същия момент Ричър се сети, че седмицата им така или иначе щеше да превърне в катастрофа в момента, в който той натиснеше спусъка, защото игралната схема на шахматната партия означаваше, че резултатът от това действие ще бъде един мъртъв човек на пода на дома им още в мига, в който законно притежаваният от собственика на дома револвер отново се завърта надясно, за да изстреля още два куршума в посоката, където се намираше силуетът на човешкото рамо, и тези два куршума може би щяха да улучат нещо, а може би не, но щяха да спечелят на Ричър една секунда, през която да заобиколи дивана и да прибере пистолета на убития, така че да е употребил три патрона, но да е спечелил други петнайсет.
Ричър не направи нито едно от тези неща, защото към този момент вече знаеше къде е Чан. Тя влизаше насила в къщата, през входната врата в дневната, като се съпротивляваше на двамата мъже, които я държаха с извити ръце зад гърба и запушена уста, и пистолет до слепоочието. Пистолетът отново беше ругър и отново беше със заглушител. Дължината му означаваше, че в настоящата си роля беше нестабилен и неудобен за стрелба. Но несъмнено щеше да бъде ефективен.
Ричър остави револвера на пода до себе си много тихо, в сенките до перваза в долния край на стената, под последната от фотографиите в сребърни рамки.
После пристъпи напред.
41
Мъжът, който беше влязъл от двора, застана в единия край на дъгата, в която се подредиха другите двама, които бяха влезли от входната врата, на разстояние един от друг. После изведнъж блъснаха Чан напред, така че тя стигна чак до дивана със семейство Леър, където възстанови равновесието си, обърна се и седна на ръба. Ричър се отпусна на страничната облегалка — бавно и спокойно, за да не създава впечатление за заплаха и да заеме мястото в този край на стаята. Знаеше, че ако остане прав, ще му наредят да седне, и то точно къде. Обикновено не се занимаваха с вече седналите хора. До него беше Евън, след това Емили, отдръпната назад, после Чан, която седеше на ръба и дишаше тежко, и накрая Лидия, също облегната назад. Диванът, който беше предостатъчно широк за трима души, беше твърде тесен за петима. А те представляваха една обща цел. Срещу тях имаше три пистолета, разположени в широка дъга, като диаграма за огнево поле в някой стар наръчник за пехотата.
Три пистолета и трима мъже. С черни дрехи, остригани глави и бледа кожа. Бяха достатъчно едри и масивни, но освен това изглеждаха някак кокалести. С изопнати скули. Тежките времена бяха оставили своя отпечатък в гените им. Може би бяха от европейския континент. Някъде далече на изток, от мочурищата. Където всички се бяха сражавали със съседите си през последните хиляда години. Тримата стояха по местата си, неподвижни като скали — отначало за да успокоят темпото, да проверят докъде са стигнали и да отбележат изпълнените точки от плана, а после да се замислят за нещо ново. При други условия Ричър щеше да предположи, че знаят какво правят, но точно в момента му се струваше, че не е така. Не и сто процента. Вече не. Вече импровизираха. Или се готвеха да импровизират. Все едно собствената им шахматна партия изведнъж беше достигнала до ход, свързан със сериозна дилема. Пред тях изведнъж бяха започнали да мигат неонови стрелки, които сочеха наляво или надясно. Варианти. Свободен избор. Това винаги беше опасно.
Тримата не помръдваха. Мълчаха. По лицата им се четяха нещо като усмивки. После мъжът по средата каза:
— Уведомиха ни, че тук ще има мъж и жена, които разговарят с друга жена.
Говореше добър английски с почти обикновен американски акцент, но в него все пак се долавяха мътни славянски нотки. Значи със сигурност беше някъде от Източна Европа. Държеше се като човек, който е свикнал съдбата да се обръща срещу него, а животът да бъде безкраен низ от неприятности.