— Как се казваш, съкровище?
— Не — извика Евън.
Мъжът погледна към Чан.
— Тя също — каза той.
Емили дръпна ризата към тялото си, прибра колене към себе си и се отдръпна още по-назад на дивана. Евън се приведе към нея. Мъжът по средата го изгледа вторачено.
— Ако се държиш прилично, първо ще те застреляме. Ако не, ще те оставим жив и ще те накараме да гледаш.
Тримата бяха разположени на равни разстояния по дъга с дължина от четвърт оборот. Като играчи на трите бази на бейзболното игрище. Но много по-близо. Все пак бяха в дневна, а не на стадиона. Мъжът на първа база, от дясната страна, беше на около два метра от Ричър. Мъжът на трета база, в левия край на дъгата, беше на пет метра от него. Мъжът на втора база беше по средата между другите двама и беше единственият от тримата, който говореше — по права линия между Ричър и входната врата, на около три метра и половина от него.
Трима мъже. Окръжният прокурор на Мерикопа несъмнено щеше да ги определи като „нападатели“. „Тази вечер трима нападатели са нахлули в частен дом в затворен жилищен комплекс на североизток от града. Очаквайте подробен репортаж в единайсет часа.“ От полицията щяха да ги определят като „извършители“. Адвокатите им щяха да ги наричат „клиенти“. Политиците щяха да ги наричат „болест на обществото“. Криминолозите ги наричаха „социопати“. Социолозите ги наричаха „неразбрани“. В 110-а специална част на Военната полиция ги наричаха „осъдени на смърт“.
Мъжът на втора база се обади:
— Добре, да започваме.
Емили беше притисната в облегалката на дивана, в карираното одеяло, с колене до гърдите и ръце, здраво стиснати около пищялите. Като цяло изглеждаше два пъти по-малка, отколкото беше. Чан също нямаше да помръдне от мястото си. Беше подпряла ръце на дивана от двете си страни и беше изпънала крака пред себе си, така че високите ѝ обувки с връзки бяха далече пред тялото с пети, забити в килима, като Бързоходеца от анимационните филмчета, който се опитва да спре.
Мъжът на втора база каза:
— Не ми се чака повече.
Устните му бяха влажни. Очите му подскачаха насам-натам. Беше нетърпелив.
Никой не му отговори. Тогава Ричър въздъхна, вдигна едната си ръка в умиротворителен жест и се изправи от мястото си, бавно и спокойно, съвсем не заплашително и точно обратното на внезапно. Обърна се леко към мъжете с пистолетите и леко към групичката на дивана и каза:
— Хайде, Емили, да приключваме по-бързо с това. По един или друг начин ще свършат с теб. Защо не го направиш по лесния начин?
— Какво? — извика тя.
Той се наведе покрай Евън, хвана момичето за китката и го дръпна, за да се изправи. Евън веднага скочи, за да му попречи, както и Чан, и сестрата на Маккан, останали без дъх, изпаднали в паника, неспособни да повярват на онова, което се случваше. На килима между двата дивана изведнъж се образува малка тълпа от изправени хора, които не спираха да се движат, да се блъскат един в друг и отчаяно да поглеждат наляво и надясно.
Беше моментът на истината.
Тримата мъже не направиха нищо. В този момент от играта най-добрият ход от тяхна страна щеше да бъде да открият огън веднага, без да се колебаят нито секунда, защото си дават сметка, че ситуацията отива по дяволите пред очите им. Но към този момент те вече бяха инвестирали много мисъл в собствения си план, в бъдещите си действия, в обещанието за фантастично физическо удоволствие в непосредственото бъдеще и два от основните компоненти на тази нирвана бяха точно по средата на несигурната тълпа пред тях, готови да се превърнат в косвени жертви, а те не искаха да ги повредят. Не и толкова скоро. Искаха да си останат точно такива, каквито бяха в момента — цели, в съзнание, готови да реагират, с гладка плът със златист слънчев загар и бански костюми и тениски и джинси ниско на талията. Затова не откриха огън. Не се замислиха какво става. Не разсъждаваха с главите си.
Дотук добре.
Ричър блъсна Евън в едната посока, а Чан в другата, за да извади Емили от тълпата. Дръпна я към себе си, макар че тя се съпротивляваше с лакти и колене, обърна я и силно я тласна напред в коридора с фотографиите в сребърни рамки, запечатали непознатите им роднини.
— Спалнята е натам — каза той.
Евън си проби път покрай него, като се опитваше да хване дъщеря си, а сестрата на Маккан го избута почти също толкова бързо, Чан беше непосредствено зад нея, а след Чан беше мъжът от първа база и по лицето му изведнъж се беше изписала някаква тревога при вида на хаоса, който се надигаше пред очите му. Зад него бяха говорителят от втора база и мъжът от трета база, който завършваше колоната. Общо осем души, които се препъваха един след друг, едва ли не в колона, по тъмния тесен коридор.