Ричър се наведе в блъсканицата и вдигна револвера от пода — с две ръце, за да не се хлъзне по излъскания под. Усети солидния успокояващ допир на ръкохватката в дланта си и осезаемата твърдост на спусъка под показалеца. Той насочи револвера пред себе си с цялата му тежест от близо килограм и половина и отпусна лявата си ръка на главата на Лидия Леър, притисна я надолу, така че коленете ѝ се подгънаха, прицели се над дясното рамо на Чан и стреля — точно в средата на лицето на мъжа от първа база.
Съществуват многобройни фактори, които определят дали едно оръжие стреля точно или не. Най-важни от тях са скоростта на куршума и дължината на цевта, подпомагани или възпрепятствани от аеродинамични тънкости като ротационната скорост, зададена от вътрешния нарез на цевта, която оказва различно влияние на изстрела в зависимост от вида на куршума. Влияние оказва и качеството на оръжието, като внимателната машинна изработка от висококачествен метал е за предпочитане пред изливането от остатъчна шлака. От друга страна, на разстояние от два метра нито едно от тези неща няма чак толкова голямо значение. Миниатюрните разлики в скоростта, дължината и всички останали фактори са пренебрежими. Човешкото лице представлява достатъчно голяма мишена, която в общия случай е трудно да се пропусне при стрелба от упор, и лицето на мъжа от първа база не беше изключение.
Изстрелът очевидно беше от тези, при които куршумът пробива целта и продължава от другата страна — като се имат предвид дистанцията и мощността на калибър .357 „Магнум“. В стената на шест метра зад главата на мъжа мигновено се образува кратер с размерите на купа за салата и една ужасяваща част от секундата по-късно купата се напълни със съдържанието на черепната кутия с мокър плясък и експлозия от червено, сиво и лилаво вещество. Междувременно самият мъж вече падаше право надолу, все едно беше пристъпил в асансьорна шахта, а Ричър се завърташе леко наляво от кръста, със стегнати рамене, и търсеше мъжа от трета база, който беше най-далече от него, защото някакво изчисление в първичната част от мозъка му беше подсказало, че той разполага с по-добра линия за ответен огън и не предвкусва толкова силно предстоящото забавление, колкото мъжът от втора база, така че е по-вероятно да отговори пръв на огъня, дори с риск да повреди стоката.
Ричър отпусна спусъка и усети как зъбните колела, буталата и лостовете в механизма на револвера без никакво усилие се връщат по местата си, за да произведат втори изстрел — в съзнанието му този изстрел беше обмислен, на приличен интервал след първия, но в действителност двата прозвучаха почти едновременно, „бум-движение-бум“, докато стрелецът спокойно си вършеше работата, за която беше обучен, като използваше природните си заложби. Куршумът отново и неизбежно проби целта, в този случай горната устна на мъжа, и излезе от другата страна в основата на черепа му, като строши стъклото на плъзгащата врата и накара купчината сватбени подаръци на масата във вътрешния двор да експлодира в облак от хартиени късчета в бяло и сребристо — като сватбени конфети, подранили с няколко дни. Натрошеното стъкло се посипа право надолу, като водопад, под въздействието на гравитацията и следователно със същата скорост като мъжа от трета база, който също беше останал единствено под въздействието на гравитацията. Ричър успя да види няколко сантиметра от синхронизираното им падане, преди отново да се завърти надясно, за да открие мъжа от втора база.
Защото към този момент вече се състезаваше с времето и губеше. Един противник не беше проблем и двама противници почти никога не бяха проблем, но с третия ставаше по-сложно. Гледката на двамата му другари, които падаха на земята, в общия случай му помагаше да се концентрира, и по-лошо — даваше му достатъчно време, в което да подреди нещата в главата си, да реагира на ситуацията, най-сетне да си даде сметка за това, че държи оръжие в ръката си, и да го насочи, по-бавно от обикновено заради дебелия цилиндър на заглушителя, който правеше пистолета два пъти по-дълъг, отколкото сочеше мускулната му памет, а освен това и по-тежък и следователно по-неконтролируем. Всичко това беше добре, защото мъжът трябваше да измине много по-малко разстояние от Ричър. И вече беше почти на финала. На броени сантиметри от мястото, където трябваше да стреля. Играта почти беше свършила. Но Ричър продължи да се движи в безнадежден каданс, сякаш ръката му беше потънала в меласа в студен зимен ден. Лявото му око не се откъсваше от мушката на цевта на револвера, а дясното му око беше приковано в отвора на заглушителя, който все още изглеждаше като черна елипса, но само след няколко сантиметра щеше да се превърне в идеална окръжност, когато пистолетът на мъжа се отправеше право в целта.