— Казах му, че ще му се обадим по-късно.
— Така сигурно ще бъде най-добре.
— Семейството сигурно е чуло телефона. Ще разберат, че още сме тук.
— Ще решат, че е телефонът на някой от мъжете. В джоба му. Няма да излязат, за да го вдигнат.
— Той мъртъв ли е вече?
— Почти. Става мирно и тихо. Все едно се унася в сън.
Той се отпусна назад, провери мъжа за пулс и не откри такъв.
— Да тръгваме.
Колата им беше паркирана до бордюра на сто метра от къщата, най-близкото свободно място, когато пристигнаха. Сега беше настъпил отлив и автомобилът беше останал съвсем сам. Чан седна зад волана. Направи обратен завой на улицата и пое в посоката, от която бяха дошли. В жилищния комплекс беше тихо. Всичко беше като зашеметено от жегата. Въздухът трептеше навсякъде около тях в синьо и златисто.
И двете бариери бяха вдигнати. Червените ивици сочеха вертикално нагоре. Все едно дебелата птица с тънки крила беше приготвена за фурната. Порталът беше широко отворен и в двете посоки, навътре и навън. Зад стъклото не се виждаше пазач.
Чан спря.
— Провери какво става — каза тя.
Асфалтът под краката на Ричър пареше. Сигурно беше толкова горещ, че можеше да изпържи яйце на него. Той чу бръмченето на мухите от два метра разстояние. Плъзгащият прозорец на будката беше отворен. Там, откъдето се беше навел пазачът, за да си говори с тях. „Пожелавам ви приятен следобед.“ Климатикът работеше с всички сили, като се опитваше да се справи с жегата.
Пазачът беше на пода. Беше усукан като кукла около краката на стола си. Риза с къси ръкави. Ръце със старчески петна по кожата. Отворени очи. Беше прострелян веднъж в гърдите и веднъж в главата. Мухите пируваха с кръвта му. Сини и искрящи. Пълзяха по тялото му. И вече снасяха яйца.
Ричър се върна до колата.
— Старият пазач — каза той. — Няма да стане по-стар.
— Вече не се чувствам виновна за евтаназията.
— Вече ми се иска да бях намерил нож за масло в кухнята, за да му отрежа главата с него.
Чан излезе от портала и се зае да завива в случайни пресечки наляво и надясно. В далечината не се чуваха сирени. Нямаше нищо необичайно. По улиците се виждаше само непрестанното движение на Финикс — лъскави автомобили в трите ленти, подобно на бавна река, която тече от вечни времена.
— Къде отиваме? — попита тя.
— Да пием по едно кафе. Трябва да се обадиш по телефона.
Двамата отбиха пред търговски център в Парадайз Вали. Откриха кафене от голяма верига, притиснато между магазин за кожени колани със сребърни токи и магазин за порцеланови чинии с изящни шарки. Чан си поръча айскафе, а Ричър — горещо черно кафе. Седнаха на една масичка в дъното, която лепнеше.
— Кажи на Уестуд да избере хотел. Нещо подходящо за бюджета му. Кажи му, че ще отидем при него след два часа.
— Защо след два часа?
— Вашите хора имат ли офис във Финикс?
— Разбира се. Във Финикс има много бивши агенти на ФБР.
— Трябва ни местна информация.
— За мъжете от къщата?
— За шефа им. Който беше шеф и на Хакет. Човек, който предлага специални услуги, несъмнено на разнообразни клиенти. Икономика на услугите в действие. Физически ми звучеше като едър мъж. По телефона. Освен това онзи, който говореше от името на всички в къщата, го нарече „дебелия“. Нали го чу? Мърмореше, че няма да му платят достатъчно и няма да може да промени уговорката, след като работата е свършена, защото такива са правилата на дебелия. Значи ни трябва име. Името на престъпен бос от района на Финикс, по произход някъде от Източна Европа, който предлага източноевропейски наемни убийци в града и хора като Хакет на други места. И който може да бъде наричан „дебел“. Вероятно зад гърба му. Адресът му също ще ни свърши добра работа.
— Защо?
— Искам да му отида на гости.
— Защо?
— Заради Емили. И сестрата на Маккан. И пазача от портала. Освен това ме боли единият бъбрек, а вече ме боли и главата. Някои неща не бива да се оставят безнаказани.
Чан кимна.
— А някои неща носят допълнителни предимства.
— Точно така.
— Мадърс Рест ще остане без охрана. Ще прекъснем доставката на услуги. Откъм страната на доставчика. Преди да се върнем там.
— Дали твоят местен човек ще разполага с такава информация?
— Аз бих, ако някой ми се обади със същия въпрос за Сиатъл.
Тя извади телефона си и първо набра Уестуд, за да му каже за хотела, а след това разгледа списъка си с контакти, докато намери телефона на местния си колега. Сигурно работеше от стаята за гости. Някъде наблизо. В Меса, Глендейл или Сън Сити. Стаята сигурно беше оборудвана с комплект лавици, шкафове с чекмеджета и бюро. Както и компютър, телефон, факс и принтер. Купени заедно, като инвестиция за новата кариера. „Имаме офиси във всички големи градове.“