Ричър се изправи и отиде в тоалетната. Погледна се в огледалото, за да провери за следи от кръв — независимо дали беше неговата собствена или на някой друг, — както и някакви други признаци за нещо нередно. Това винаги беше благоразумно. Веднъж беше арестувал един човек, който имаше зъб от жертвата в косата си, точно над челото — като някакво бледожълто мънисто от онези, с които правят прически на туристите на плажа. После много старателно изми със сапун ръцете, китките и предмишниците си. За да отмие следите от барут, които оставаха след всеки изстрел. Което също беше благоразумно. Защо да ги улеснява излишно?
Когато се върна на масата, Чан му съобщи:
— Казва се Мерченко, от украински произход.
— Дебел ли е? — попита Ричър.
— Явно е истински колос.
— Знаем ли къде работи?
— Притежава частен клуб на юг от летището.
— Охрана?
— Не знаем.
— Можем ли да влезем в клуба?
— Само ако станем членове.
— Може да кандидатстваме за работа. Аз мога да стана охрана на входа.
— А аз какво ще правя?
— Зависи какъв е клубът.
— Мисля, че можем да предположим какъв е.
— Според мен ще стане, поне от естетическа гледна точка — каза Ричър. — Да отидем да го разгледаме. Още сега. По-добре да го видим на дневна светлина.
Кварталите на юг от летището не бяха толкова лоши, но атмосферата беше по-безвкусна и крещяща. Клубът на Мерченко се помещаваше в сграда с метални стени, голяма колкото стадиона на „Ню Йорк Янкис“. Но беше квадратна. Запълваше цяла пресечка във всички посоки. Стените бяха боядисани в розово, а формата им беше смекчена от стотици гигантски балони от алуминиево фолио, също розови на цвят, някои във формата на сърца, а други на устни, които по някакъв начин бяха закрепени от външната страна на стените. Между тях се виеха цели километри неонови тръби, които в момента изглеждаха сиви на ярката слънчева светлина, но нощем несъмнено светеха в розово. В какъв друг цвят биха могли да светят? Вратата на входа също беше розова, над нея имаше розов навес, а името на клуба беше „Пинк“. Розово.
— Дали да не рискуваме да направим една обиколка около сградата? — каза Чан.
— Рано е — отговори Ричър. — Рискът е оправдан.
И така, тя зави наляво покрай фасадата на клуба и подкара по улицата от дясната му страна. Погледнат откъм нея, изглеждаше също толкова огромен. Стените бяха боядисани в същото розово. И украсени със същите устни и сърца. Ричър си помисли, че сигурно вършеха добра работа, за да ограничават щетите сред пияните хора. Беше по-безопасно да залитнеш към тях, отколкото в обратната посока, към колите на улицата.
После видяха, че сградата на клуба не запълваше цяла пресечка. Може би отстрани, но не и отзад. Сградата свършваше и останалата част от пресечката до следващата улица беше заета от вътрешен двор. Беше логично. Клуб с такива размери се нуждаеше от всякакви доставки. Като презокеански кораб. И със сигурност произвеждаше всякакви отпадъци за изхвърляне и рециклиране. Които трябваше да се прибират редовно. Дворът беше ограден с някаква подсилена телена мрежа, в която бяха вплетени розови ленти, за да не се вижда вътре. В горния край на оградата имаше хлабави намотки от бодлива тел, така че да не може да бъде преодоляна с катерене. Две части от оградата, широки по три метра, бяха монтирани на панти и образуваха портал, който се отваряше навътре — това също беше логично, защото във вътрешния двор трябваше да могат да влизат камиони, които да доставят храна и напитки, а други да излизат от него, натоварени с отпадъци.
Едното крило на портала беше отворено.
— Спри — каза Ричър.
Чан спря колата и предпазливо даде на заден ход, за да разгледат по-добре.
— Не е за вярване — възкликна тя.
Вътре се виждаше редица от контейнери за боклук, високи колкото човешки ръст, а пред вратата на кухнята имаше място, където асфалтът беше застлан с изкуствена зелена трева. Беше вдигната символична бяла ограда и зад нея беше сложена бяла метална градинска пейка, над която беше отворен голям чадър, за да хвърля сянка над нея. Мястото явно беше предназначено за готвачите и сервитьорите, които искаха да изпушат една цигара на спокойствие.
На пейката седеше дебел мъж, който пушеше пура и разговаряше с друг мъж, от латиноамерикански произход, с потник и кърпа на главата. Точно в момента стоеше мирно и гледаше в една точка малко над главата на дебелия.