Но „дебел“ беше твърде слабо казано и просто не вършеше работа в случая. Мъжът на пейката не беше пълен, охранен, с едър кокал или дори с наднормено тегло. Беше истинска планина. Беше гигант. Беше почти два метра, при това на ширина. Пейката изглеждаше миниатюрна под него. Беше облечен с кафтан до глезените, сив на цвят, а коремът му беше отпуснат между коленете, разтворени широко встрани. Беше се облегнал назад, подпрял задните си части на самия ръб на пейката, защото коремът не му позволяваше да се сгъне до прав ъгъл, така че да заеме нормално седящо положение. В тялото му нямаше никакви разпознаваеми контури. Беше равностранен триъгълник от плът, гърдите му висяха като меки баскетболни топки, а от цялото му тяло стърчаха необясними издутини с големината на възглавници. Беше отпуснал ръце на облегалката на пейката и от двете страни на вдлъбнатите му лакти висяха огромни гънки от сланина.
Като цяло беше истински колос — човекът на Чан неслучайно беше използвал точно тази дума. Главата му беше миниатюрна в сравнение с тялото. Лицето му беше розово и лъщеше от слънцето, а очите му бяха мънички и хлътнали дълбоко — донякъде защото присвиваше очи срещу светлината и донякъде защото цялото му лице беше подуто до пръсване, все едно някой беше пъхнал велосипедна помпа в ухото му и я беше натиснал докрай, десет пъти поред. Косата му беше остригана по същия начин като на тримата мъже от къщата на сестрата на Маккан.
— Може да е брат му или братовчед — каза Чан. — Може би всички в семейството са дебели.
— Прилича на шеф — каза Ричър. — Погледни как говори с другия. Изобщо не му прощава.
Така си беше. Мъжът не преувеличаваше яростта си. Не крещеше. Вместо това от устата му се изливаше непрестанен поток от думи с равен тон и точно затова те сигурно звучаха още по-безмилостно и ефективно. Мъжът с кърпата на главата очевидно не си прекарваше добре. Стоеше скован като статуя, взираше се в празното пространство и чакаше мъчението да свърши.
— Трябва да сме сигурни — каза Чан. — Може би Мерченко делегира отговорността. Може би има помощници. Може би това е някой от братята или братовчедите му, който се занимава с персонала вместо него.
— Твоят човек спомена ли за роднини?
— Не каза нищо такова.
— Можеш ли да провериш?
Чан набра номера на телефона си. Ричър наблюдаваше дебелия. Явно не бързаше за никъде. Продължаваше да говори. Чан зададе въпроса и изслуша отговора, преди да прекъсне връзката.
— Нямаме информация за роднини — каза тя.
— На мен ми прилича на шеф — повтори Ричър. — С тази разлика, че няма охрана. Не се виждат хора с тъмни очила и слушалки в ушите. Със сигурност трябваше да има поне един на портала. Минимум. Все пак този човек се смята за престъпен бос. А се вижда направо от улицата. И ние просто си стоим тук. Откакто спряхме, никой не се е опитал да ни изгони.
— Сигурно е проява на самоувереност — предположи Чан. — Прекалена самоувереност. Той смята, че вече сме мъртви. Може би няма нищо друго, за което да се тревожи. Може би е на върха на хранителната верига. Може би няма никой друг, който да представлява опасност за него.
— Ако е той — каза Ричър.
— Не бива да предприемаме нищо, ако не сме сигурни.
— Би било хубаво. Можех да го застрелям от място.
— Наистина ли?
— Метафорично казано. Не и с пистолет. За по-сигурно щях да вляза вътре.
— На двора?
— Идеално.
— Може би зад портала има охрана.
— Може би. Но такива хора държат на имиджа си. Обичат да ги виждат зад стена от охранители. Или дори изобщо да не ги виждат.
— Значи вероятно не е нашият човек.
— Със сигурност прилича на него. Прилича на дебелия човек, който определя правилата.
— Трябва да сме сигурни.
— Няма как да сме съвсем сигурни. Освен ако не му поискаме документ за самоличност. Но не виждам по роклята му да има джобове.
— Това е кафтан. Или муму.
— Какво е муму?
— Това, с което е облечен.
— Трябва да проверим. Може да се окаже, че сме ударили джакпота. Той ни е в ръцете.
— Точно това е проблемът. Изглежда твърде хубаво, за да е истина.
— Може да е съвпадение. Както каза ти. А може да е рутина. Може би охраната му е вътре. Може би са свикнали той да излиза навън, за да пуши. Все още е рано, така че наоколо няма никой. Може би не обича през цялото време да са до него. Или смята, че с персонала е най-добре да се говори на четири очи.
— Колко време ще остане навън?
— Пурата му е голяма. Но може би я пуши по малко.
— Няма да имаме по-добра възможност.