— А тази няма да продължи още много дълго време.
— Но трябва да сме сигурни.
Ричър не отговори.
Дебелият продължаваше да говори. Навярно се беше разгорещил малко. Поклащаше глава на всяка реплика. Подкожната тлъстина на врата му се тресеше. Останалата част от тялото му оставаше напълно неподвижна. Тялото му не беше пригодено да изразява емоции с жестове.
— Мисля, че вече обобщава — каза Ричър. — Мисля, че достига до заключението на разговора. Нямаме много време. Трябва да вземем решение.
Чан не отговори. После каза:
— Чакай малко.
Тя вдигна телефона си и Ричър видя как на дисплея му изплува картина. Виждаше тротоара, розовата ограда и отворения портал. Картината се виждаше под необичаен ъгъл и не беше стабилна. Телефонът беше включен в режим на фотоапарат. После на дисплея се показаха контейнерите за боклук, фалшивата градинка и дебелият.
Чан натисна дисплея и телефонът издаде звук като затвор на фотоапарат. После тя се зае да работи на дисплея, набра нещо и натисна нещо друго, така че телефонът издаде звук, подобен на тихо изфучаване.
— Поисках от моя колега да ми даде визуално потвърждение — обясни тя.
— По-добре да побърза — отговори Ричър. — Това няма да продължи още дълго време.
Дебелият продължаваше да говори, да клати глава и да се тресе. Мъжът с кърпата на главата продължаваше да го понася безропотно. После пръстите на дебелия се заеха да се вкопчват в горния край на облегалката на пейката. Вероятно беше началото на дълга и сложна процедура, с помощта на която щеше да се изправи на крака.
— Губим го — каза Ричър.
Дебелият хвърли пурата си на земята. Телефонът на Чан издаде тих еднократен звън. Тя погледна дисплея.
— О, стига бе — каза тя.
— Какво?
— Иска по-близък кадър.
— Да не сме във Върховния съд?
Чан отново вдигна телефона си и раздалечи пръстите си върху дисплея, така че да увеличи образа на дебелия, колкото беше възможно, центрира го в средата на кадъра и направи снимката. Ричър се обърна, за да вземе ругъра, който беше оставил на пода зад седалките. За всеки случай. Чу как телефонът тихо изфуча, за да изпрати снимката по електронната поща или както там го правеше. Ричър хвана пистолета и го премести в скута си, без да го вдига над нивото на седалките. Беше солидно оръжие. В него нямаше нищо излишно. Беше огнестрелният еквивалент на най-обикновен седан американско производство. Като шевролета под наем, в който седяха. Заглушителят беше монтиран допълнително. В пълнителя имаше с два патрона по-малко. Заради стария пазач на портала. Един куршум в гърдите и един в главата.
„Пожелавам ви приятен следобед.“
Ричър продължи да чака.
В този момент дебелият повдигна хълбоците си нагоре — очевидно специалната му техника за изправяне. Канеше се да се изпъне като дъска, а после да се избута с ръце от пейката до вертикално положение. Или да се отблъсне от нея, за да се залюлее напред, и после да възстанови равновесието си. И двете маневри не изглеждаха лесни за изпълнение. Но една очевидно беше възможна. Все пак не беше прекарал целия си живот на тази пейка.
— Времето ни свърши — каза Ричър.
Тогава латиноамериканецът се обади. Може би каза нещо искрено, изпълнено с разкаяние и съжаление, както и обещание, че ще се поправи, най-вероятно беше нещо много възпитано и със сигурност беше нещо кратко, но в думите му очевидно имаше и нещо друго, което накара дебелия мъж да му възрази или да направи допълнителен коментар по въпроса, защото той се отпусна обратно на пейката сред разтресени гънки подкожна тлъстина и заговори отново.
Телефонът на Чан издаде тих еднократен звън. Тя погледна дисплея.
— Вече сме сто процента сигурни, че това е Мерченко.
43
Тя измина двайсет метра надолу по улицата, направи обратен завой до отсрещния тротоар, потегли бавно и спря до бордюра точно преди първото възможно място, което се виждаше от вътрешния двор. По този начин Ричър се озова на около двайсет метра от целта. Шест до портала и още четиринайсет през двора. С един десен завой. Той отвори вратата от своята страна и излезе. Нямаше лесен начин да скрие пистолет със заглушител, така че той го отпусна до крака си, дълъг и заплашителен, от средата на бедрото до средата на прасеца. Оръжието изглеждаше съвсем недвусмислено. Но Ричър се надяваше акустичните му преимущества да си струват външния вид — в работно време, недалече от центъра на шестия по големина град в Америка.
Той направи шест крачки по тротоара и зави навътре в двора. Зад портала нямаше охрана. Право пред него бяха контейнерите за боклук. Зад тях беше градинката. Зад нея беше дебелият мъж. Той продължаваше да говори. Не поглеждаше към него. Все още не. Латиноамериканецът продължаваше да стои мирно с вдигната брадичка и неподвижен поглед и да понася наказанието. Ричър продължи да крачи към тях — енергично, но без да прибързва, — като държеше пистолета насочен към земята, а стъпките му отекваха толкова силно от асфалта, че изглеждаше невъзможно дебелият мъж вече да не е погледнал към него. Е, все още не беше. Мъжът продължаваше да говори и Ричър чуваше гласа му — със същата безизразна интонация, която бяха доловили по телефона, мъжът укоряваше, мъмреше и унижаваше своя служител, а главата му подскачаше над необятната месеста подложка на врата му.