После мъжът погледна към него. Обърна глава, напълно независимо от неподвижното си тяло, и устата му се отвори, а Ричър прекрачи над символичната бяла ограда, висока трийсет сантиметра, стъпи на лъскавата изкуствена трева, вдигна пистолета и направи още една крачка.
В легендите, разказвани край лагерния огън, на това място винаги се провежда кратък и лаконичен разговор. Може би защото лошият трябва да научи каква е причината да го застигне смъртта, като че ли споменаването на жертвите като Емили Леър, Питър и Лидия Маккан или внуците на пазача от портала е в състояние да повика духовете им и да ги утеши, а също и защото лошият трябва да получи възможността да се покае или да просъска нещо в смисъл, че не се разкайва за нищо. И в двата случая историята може да се превърне в легенда в зависимост от следващата реплика на героя.
Но легендите си бяха легенди, а истинският свят беше нещо друго. Ричър не каза нищо и застреля дебелия мъж в главата, два пъти — пуф-пуф. После погледна към вратата на кухнята. Която си остана затворена. Заглушителят работеше доста добре на открито.
Ричър се обърна и прекрачи оградата в обратната посока. Латиноамериканецът се обади зад гърба му:
— Грасиас, омбре.
Ричър се усмихна. За нещастния човечец цялата история беше като манна небесна. Беше се случило, общо взето, това, за което се беше молил през всяка минута от разговора. Буквално. Точно за това се беше молил. „Моля те, Господи, нека да дойде някой и да застреля този кучи син в главата.“ Истинско чудо. Човекът със сигурност щеше да отиде на църква тази неделя.
Ричър прекоси двора в обратната посока по същия път със същата скорост — енергично, но без да прибързва. Докато крачеше, избърса пистолета в ризата си и го хвърли в първия контейнер за боклук, до който стигна. След това продължи навън през портала и в момента, в който го видя, Чан включи на скорост. Той се качи в колата и тя потегли.
Уестуд беше избрал един модерен хотел до Скотсдейл, а движението беше натоварено, защото беше започнало следобедното задръстване, така че, когато пристигнаха, вече се стъмваше. Двамата откриха журналиста в бара на хотела — изглеждаше точно по същия начин, с разрошена коса и неподдържана брада, туристически дрехи с много ципове и огромна брезентова чанта в краката си. Четеше книга за марихуаната. Може би това щеше да бъде темата на следващата му статия.
Чан се настани до него, за да му разкаже подробно какво се беше случило междувременно, а Ричър отиде до тоалетната, за да измие поредните следи от барут по ръцете си. Когато се върна, Уестуд го попита:
— Вярваш ли, че съществува журналистическа етика?
— Сигурно за всеки журналист е различно — отговори Ричър.
— Значи по-добре да се надяваш аз да нямам такава. Защото от това, което ми разказа току-що госпожа Чан, съвсем логично може да се достигне до заключението, че днес си извършил четири убийства.
— Едното от тях — два пъти — кимна Ричър.
— Не е смешно.
— Можеш да си тръгнеш, когато поискаш. Правата за книгата са твои, а не мои. Някой друг може да опише историята, след като свърши.
— Значи все пак има история?
— Остават само три неща, за които не сме сигурни.
— Кои са те?
— Началото, средата и края.
Уестуд замълча. После каза:
— Името Мерченко ми е познато. Чух за него, докато работех по статията за Дълбоката мрежа. Смята се, че предлага широк спектър от услуги. Може да гарантира невидимост за уебсайта на клиента и да разрешава всякакви проблеми, ако възникнат такива. Като абонамент. Украинците отдавна се занимават с интернет. Не написах за него във вестника, защото нямаше доказателства. От правния отдел не ми позволиха.
— Колко клиенти е имал Мерченко?
— Говореше се, че са десетина. Бутикова операция.