Минаха дванайсет минути.
Взеха си питиета — трябваше да отидат до кухнята. Кухнята беше много ретро. По някакъв начин приличаше на някои от местата, които Ричър си спомняше от детството си. Семейни квартири в десетина различни военни бази по целия свят, където през прозореца се виждаше различно небе, но шкафовете в кухнята бяха едни и същи. Някои майки много държаха да ги изтъркат с дезинфектант — още първата сутрин след пристигането, — но майката на Ричър беше французойка и вярваше в имунитета, придобит по естествен начин. Като цяло това беше свършило работа. Макар че на брат му все пак веднъж му беше станало лошо. Но по-вероятно беше станало от кухнята в някой ресторант. По онова време вече беше започнал да ходи по срещи.
— Добре ли си? — попита го Чан.
— Нищо ми няма — каза той.
Минаха осемнайсет минути.
Четиримата се върнаха в стаята. Хронометърът продължаваше да работи. Деветнайсет минути. Домакинът се обади:
— Не се уговорихме какво залагаме.
— Какво се уговорихме първия път? — попита Ричър.
— Нищо.
Минаха двайсет минути.
— Не искаме да злоупотребяваме с гостоприемството ти — каза Ричър.
— Ще се справя. Аз съм по-добър програмист от тях, със сигурност.
— Колко продължи най-дългото търсене, което си правил?
— Деветнайсет часа.
— И какво намери?
— Графикът на президента на един уебсайт за поръчкови убийства.
— Президентът на Съединените щати?
— Същият. И когато започнах търсенето, графикът беше актуален.
— Обади ли се на някого?
— Беше истинска дилема. Аз не съм обществен източник на информация. И в интерес на истината, там нямаше никаква друга. Един уебсайт, който съм търсил в продължение на деветнайсет часа, със сигурност има толкова много огледални уебсайтове и защити срещу проследяване, че сървърите му със същия успех биха могли да бъдат на Венера или на Марс. Но от специалните служби нямаше да ми повярват. Щяха да ми вземат всичко, а техните собствени служители да го разглобят и да го разгледат подробно. Щяха да ме затворят някъде за една година, за да ме разпитват и да ме принуждават да им давам консултации. Така че, не, не се обадих на никого.
— И не се случи нищо.
— За щастие.
Минаха двайсет и седем минути. Програмата продължаваше да търси.
А после търсенето приключи. На екрана се появи списък с линкове.
47
В списъка с линкове имаше един, който водеше директно към уебсайта на Мадърс Рест, още четири към различни части от него и една външна препратка — ветеранът поиска да провери първо нея, защото според него присъствието ѝ в списъка беше необичайно. Успя да стигне до коментар, оставен от потребител на име Кръв в един изолиран форум. Коментарът гласеше: „Разбрах, че в Мадърс Рест предлагат добри неща“. Беше оставен в таен форум, който домакинът не познаваше. Контекстът на коментара не беше ясен. Но форумът не беше за самоубийци. Беше за някаква друга общност от хора. Ентусиасти на някаква тема, поне така изглеждаше. Нямаше никаква друга информация. Улица без изход.
Домакинът заяви:
— Отиваме направо в градчето.
Той не използваше тракбола. Програмата не беше такава. Работеше само с команди, набрани на клавиатурата. Човекът явно предпочиташе така. Беше от старата школа. Ветеран. И работеше бързо. Пръстите му, бледи като погребален саван, потракваха светкавично по клавиатурата. Толкова бързо, че почти се сливаха от скоростта.
На екрана се появи цветна картина — заглавната страница на истински уебсайт. Беше снимка. Снимка на шосе, което водеше право напред през безкрайно море от пшеница чак до златистата мараня на хоризонта, където изглеждаше остро като върха на игла. Беше старият маршрут на заселниците. Беше шосето, което водеше на запад от Мадърс Рест.
И очевидно представляваше алегория. Над снимката пишеше: „Тръгнете по този път заедно с нас“. Под снимката пишеше: „Мадърс Рест. Това е краят“.
Вторият линк водеше направо към секцията от уебсайта, озаглавена „За нас“. Мадърс Рест беше общност, посветена на задачата да предлага варианти за прекратяване на живота. Тържествено се обещаваха най-качествените стоки, услуги, обслужване и грижа за клиента. Отговорността беше гарантирана. Дискретността се подразбираше.
Третият линк водеше към секцията за записвания. За членове на общността. Изискваше се потребителско име и парола. Сигурно беше трудно да се проникне в нея. Но нямаше нужда, защото следващият линк директно я прескачаше и водеше право надолу, към четвърто ниво.