— Може би ще го видиш — каза Ричър. — След като го проверим.
— Какво ще проверявате? Ние знаем какво има там. От градчето се изпраща предназначен за животни нембутал по куриер, а богатите клиенти пристигат в градчето с влак. И кой би могъл сериозно да твърди, че се случва нещо лошо? Мога да задам въпроса дали Дълбоката мрежа по някакъв начин не предвижда бъдещето на всички. Може би това е логично. Може би е просто човешко желание в действие. Нищо повече. Човешко желание, освободено от ограничения и правила. Органично по някакъв начин. Книгата, която може да се напише за този случай, ще се продава в секцията за философска литература в книжарниците. Защото това са неща, които се случват реално. И друг път сме виждали подобно развитие. След сто години подобни действия ще бъдат повсеместни и всички ще ги приемат като нещо нормално.
— Кийвър не е сметнал, че е нормално. Можеше просто да свие рамене. Можеше да смени името си на Витгенщайн и да си замине от градчето, за да не пречи на прогреса. Но той е видял нещо лошо.
— Ти виждаш ли нещо лошо?
— Не съм сигурен. Но Кийвър със сигурност е видял.
— Какво лошо би могло да има?
— Не виждам как Майкъл и неговият приятел биха могли да си позволят ексклузивното обслужване. Дори да спестяват цял живот. Тогава къде са те, по дяволите?
— Свършихме ли? — обади се ветеранът от Пало Алто.
— Да, много благодарим — каза Чан.
— Ти си върхът — каза Ричър. — Стигна до дъното на Дълбоката мрежа. Те не могат да те видят, но ти ги виждаш.
— Изпрати ми фактура — ухили се Уестуд.
— Ще ви повикам кола — каза домакинът и натисна нещо на телефона си.
Всички се изправиха и Ричър направи крачка към вратата, после още една, а после подът от лявата му страна подскочи нагоре под някакъв откачен ъгъл, просто се наклони под ъгъл от четирийсет и пет градуса от някаква невъобразима сила, и той успя да си помисли „земетресение“, преди подът да го захвърли право срещу касата на вратата, която го блъсна в гърдите и врата, все едно някой го удари с дебела дървена греда. Той се строполи на пода и отчаяно се огледа, за да види къде е Чан и какво ще се случи сега.
Но не беше земетресение. Той се изправи до седнало положение. Всички останали приклекнаха до него.
— Нищо ми няма — каза той.
— Ти падна на пода — уведоми го Чан.
— Може би някоя дъска на пода е била закована накриво.
— Дъските са заковани както трябва.
— Може да е била изкривена.
— Боли ли те главата?
— Да.
— Отиваш в болницата.
— Глупости.
— Ти забрави името на Кийвър. Наложи се да го наречеш човека с багера. Това е класически симптом на афазия. Не можеш да се сетиш за някоя дума и перифразираш, за да я избегнеш. Не е добре. А преди това се спъна пред книжарницата. И непрекъснато се отнасяш. Все едно потъваш в спомените си или започваш да си говориш сам.
— Наистина ли?
— Нещо в главата ти не е съвсем наред.
— А обикновено как е?
— Отиваш в болницата.
— Глупости. Няма нужда.
— Направи го заради мен, Ричър.
— Само ще си загубим времето. Да си отидем в хотела.
— Не се съмнявам, че си прав. Но го направи заради мен.
— Никога не съм ходил в болница.
— За всяко нещо си има пръв път. Надявам се, че няма да е само това.
Ричър не отговори.
— Заради мен, Ричър.
Специалистът по мрежите се обади:
— Отивай в болницата, човече.
Ричър се обърна към Уестуд.
— Подкрепи ме.
— В болницата — отсече Уестуд.
— Кажи им, че си програмист — каза човекът от Пало Алто. — Така няма да чакаш. Някои от софтуерните компании спонсорират медицинските заведения.
Тримата последваха този съвет и представиха Ричър за експерт, какъвто не беше. И какъвто най-вероятно никога нямаше да бъде. Вероятността за това беше също толкова малка, колкото да стане плетач, автор на лексикони или тенор в хор. Но по този начин го прегледаха след деветдесет секунди, а деветдесет секунди по-късно вече отиваше на скенер. Той каза, че това са глупости и няма нужда, но Чан не се отказа, така че включиха машината за КТ, която не беше нищо особено, някакво електрическо жужене и рентгенови лъчи, а след това изчакаха доктора да види резултатите. Ричър отново каза, че това са глупости и само ще си загубят времето, но Чан отново не се отказа и в крайна сметка се появи мъж с папка в ръка и сериозно изражение на лицето.