— Радвам се, че лекарят беше толкова предпазлив — заяви Чан.
Ричър не отговори.
В този момент телефонът в стаята им звънна. Обаждаше се Уестуд, за да им каже, че от вестника бяха резервирали места за полета на „Юнайтед Еърлайнс“, единствения директен през деня. Но нямаше закъде да бързат, защото самолетът излиташе по обед. Така че двамата се обадиха на румсървис, за да си поръчат кафе, което да им донесат веднага, а след това и закуска, която да им донесат точно след един час.
Много рано в Сан Франциско не беше толкова рано в Мадърс Рест. И не заради разликата между живота в големия град и в провинцията, а просто заради часовата разлика. Мадърс Рест беше на две часови зони в източна посока. Смесеният магазин работеше. В закусвалнята бяха останали няколко закъснели посетители. Камериерката в мотела беше затънала в работа. Едноокият беше в тоалетната. Шофьорът на кадилака беше в магазина си и обслужваше клиентите на „Уестърн Юниън“, „Мъниграм“ и „ФедЕкс“.
Но магазинът за резервни части за напоителни системи беше затворен. А в закусвалнята вече не се предлагаше обслужване на бара. Двамата, които работеха на тези две места, бяха на една метална пътека на покрива на третия силоз — стария бетонен великан, най-големия в градчето. С бинокли. И една много проста система за наблюдение. В градчето влизаха две шосета, едно от изток и едно от запад — старият маршрут на заселниците, който го прекосяваше почти точно под краката им. Но нямаше шосета от север или от юг. Само железопътната линия. Системата поставяше сериозно ударение на шосетата. Двамата седяха в двата края на металната пътека, единият гледаше на изток, а другият — на запад, и на всеки пет минути се обръщаха и оглеждаха железопътната линия на север и на юг — без да бързат, от близкия край към хоризонта, ако някой все пак реши да дойде пеша по нея или да пристигне с някаква откачена машина, която се движи на собствен ход, като в старите уестърни. Това се беше превърнало в ритуал. И им даваше възможност да се пораздвижат.
Освен когато пристигаше влакът. Тогава работата им беше по-трудна. Общо взето, гледаха вертикално право надолу към него, така че го виждаха и от двете страни. Почти. Със сигурност щяха да забележат, ако някой насила отвори вратата на вагона от обратната страна на гарата и скочи от там като в стар шпионски филм. Но в същото време трябваше да продължават да наблюдават и шосетата. Постоянно. Смяташе се, че е много по-вероятно натрапниците да пристигнат с кола.
А това означаваше, че с изключение на няколко минути през деня, веднъж сутринта и веднъж вечерта, биноклите на двамата бяха насочени към далечния хоризонт, за да забележат първите предупредителни признаци за пристигането на враговете. Взираха се през златистия прах от пшеничните ниви във въздуха, който се размиваше в далечината. Видимостта им беше около двайсет и пет километра.
„Всички знаем какъв е планът.“
„Всички знаем, че работи.“
Тримата освободиха стаите си, портиерът им повика такси и те се настаниха на задната седалка — някои от тях с известно съжаление, но не и Уестуд, който изглеждаше малко разтревожен.
— Този хотел беше много откачен — каза той. — Явно само в Сан Франциско може да ти се случи такова нещо. През цялото време, докато се къпех, чувах някакъв тип да рецитира Гетисбъргското обръщение през решетката на вентилатора в банята.
49
Полетът беше приятен, а от „Ел Ей Таймс“ им бяха резервирали стаи във величествен старинен хотел с три кули, построен преди век, когото преди десетина години бяха спасили с основен ремонт. Беше приличен във всяко отношение, но най-вече предлагаше обслужването, от което имаше нужда Ричър в този момент. Той се обърна към Чан.
— Отиди да си поговориш с портиера и му кажи, че обичаш да разглеждаш непознатите градове, като ги обикаляш пеша. Като, разбира се, мислиш и за личната си безопасност. Попитай го дали има места, които би трябвало да избягваш.
Чан се върна след десет минути с една от онези туристически карти, които се отпечатваха в многохиляден тираж за нуждите на конгресния туризъм, по която портиерът беше отбелязал някои места с химикалка. Определени части от центъра бяха оградени с плътна синя линия. Там не биваше да се ходи. Картата приличаше на скица на Източен Берлин от едно време. Един квадрат от картата първо беше ограден с плътна линия, а след това беше допълнително задраскан с кръст, който беше начертан толкова настоятелно, че химикалката беше пробила хартията.
— Каза ми да не стъпвам там дори през деня — обясни Чан.