Прекосиха следващия заден двор и провериха какво има между тяхната къща и съседната. Бяха почти на правилното място. Търговията се водеше през една къща наляво. Между дворовете имаше още една телена ограда. Беше лесно да се покатерят през нея с цената на известно дрънчене. Чан беше пъргава. Повече от Ричър. Телосложението му беше по-подходящо за работа като булдозер, отколкото за гимнастически упражнения.
Дворът, в който се спуснаха от другата страна на оградата, беше зле поддържан. Или по-точно казано, изобщо не беше поддържан. Имаше трева и бурени, високи до средата на бедрото. От задната страна на къщата светеше само един прозорец.
— Дръж си дясната ръка в джоба, когато можеш — каза Ричър. — Нека да си мислят, че имаш пистолет.
— Това наистина ли върши работа?
— Понякога.
— Наркотици ли продават? — попита тя.
Той кимна.
— Като закусвалня с обслужване по колите. Дилърите са в къщата и използват непълнолетни, за да разнасят пакетите и парите. Куриерите са толкова млади, че не могат да ги арестуват. Нещата може би са се променили. Може би в днешно време е само градска легенда. Особено в щата Оклахома. Може би вече ги съдят по същия начин като пълнолетните.
Светещият прозорец беше от дясната им страна. Сигурно беше някаква дневна. От лявата имаше друг прозорец и врата, но и двете бяха тъмни. Вероятно там беше кухнята. Двамата си проправиха път през миниатюрната прерия на двора, за да стигнат до вратата. Ричър завъртя бравата. Беше заключено. Той направи крачка встрани и погледна вътре през прозореца. Видя мътно осветено помещение, претъпкано с боклуци и мръсни чинии. Останки от пица и празни кутийки. От „Ред Бул“ и бира.
Ричър направи още една крачка встрани и се притисна до стената. Погледна през светещия прозорец с крайчеца на окото под ъгъл. Видя двама мъже. Бяха проснати на два отделни дивана и се взираха в екраните на телефоните си. Палците им се движеха. Сигурно играеха на нещо или пишеха съобщения. На ниската масичка между тях имаше два сака. Бяха от черен найлон, от онези, които струват по пет долара в някой магазин, където фотоапаратите се продават по десет, а телескопите — по двайсет. Върху единия имаше пакет гумени ластичета, купени от магазин за офис материали. Върху другия сак имаше автомат „Узи“.
Ричър пропълзя обратно до вратата на кухнята, където го чакаше Чан.
— Трябва да намерим камък — прошепна той.
— За прозореца?
Той кимна.
— Това не става ли?
Той погледна натам, накъдето му сочеше Чан. Пред къщата имаше веранда от излят бетон, не по-широка от метър. На верандата имаше нещо квадратно със заоблени ъгли. Беше малко издуто. По средата му имаше отвор. Нещото беше от някакъв здрав материал. Пластмаса, винил или сплав от двете. Беше стойка за градински чадър.
— Можеш ли да го хвърлиш? — прошепна Ричър.
— Естествено — каза тя.
Той се усмихна. Чан не приличаше на фиданка.
— Една секунда след като разбия вратата — каза той.
Тя вдигна стойката. Той застана на позиция.
— Готова ли си? — прошепна той.
Тя кимна.
Той направи една, две, три крачки и стовари петата си в ключалката, така че вратата изхвръкна навътре, и докато нахлуваше в къщата, чу как прозорецът на дневната се строши и стойката на чадъра тежко се приземи в къщата. Профуча през кухнята, за да стигне до дневната, където установи, че мъжът отляво все още държеше телефона си, а този отдясно вече посягаше към автомата, но не беше стигнал до него, защото неволно се беше свил като инстинктивна реакция срещу шумния трясък зад гърба си, острия дъжд от стъклени отломки по главата и врата си и размазаното петно от нещо голямо, което беше прелетяло през зрителното му поле откъм задния двор.
Другото, което летеше през зрителното му поле, беше десният крак на Ричър, който го улучи в лицето и го просна на пода като захвърлен стар шлифер. С това играта свърши, защото от този момент нататък на Ричър му оставаше само да вдигне автомата, да премести лостчето на положение за автоматична стрелба, да стисне предпазителя и да насочи дулото към сърцето на мъжа от лявата страна.
— Не мърдай — каза той и мъжът се подчини.
От коридора не се чуваше нищо. Беше топла лятна вечер и всички бяха навън.
— Какво значи това? — каза мъжът.
— Това значи, че сега ще ви вземем оръжието и парите — отговори Ричър.
Мъжът хвърли поглед към сака с гумените ластичета. Инстинктивно. Неволно. Чан се показа зад тях. Държеше юмрука си в джоба.