— Претърси ги и двамата — каза Ричър.
Тя го направи. Бързо и методично. Беше преминала школата на ФБР в Куонтико. Нямаше нищо интересно с изключение на един ключ за кола и два пистолета. Ключът беше за ауди, а пистолетите бяха „Глок 17“ и „Берета 92“. И двете оръжия стреляха с деветмилиметрови патрони. Както и автоматът „Узи“. Ако не друго, поне въпросът за логистиката на мунициите беше решен както трябва.
— Провери саковете — каза Ричър.
Тя го направи. В сака, върху който стоеше автоматът, имаше хиляди малки целофанени пакетчета, пълни с мръснокафяв прах. Сигурно беше хероин, многократно размесен с нещо друго, преди да бъде опакован и подготвен за продажба на улицата.
В сака с гумените ластичета имаше пари. Много пари. Мръсни, мазни банкноти по пет, десет и двайсет долара, събрани на пачки или на руло или просто изсипани в сака — някои скъсани, други смачкани, но всички натъпкани така, че да се съберат повече. Ричър предположи, че точно затова си бяха купили толкова много гумени ластичета. Веднъж беше прочел една книга за някакъв счетоводител на служба в картел за продажба на наркотици, който харчел по пет хиляди на месец само за гумени ластичета, с които да стяга всички събрани пари.
— Къде е това ауди? — попита той.
— Паркирано пред къщата — отговори мъжът. — Пожелавам ти успех.
— Ти ще дойдеш с нас. И ще носиш саковете.
— Глупости.
— Стегни се. Понякога печелиш, понякога губиш. Ние не сме от полицията. Оставаш в бизнеса. Ще си върнеш парите за няколко седмици. Хайде, размърдай се.
Мъжът хвана по един сак във всяка ръка и Ричър го побутна пред себе си в коридора, като го държеше с една ръка за яката, а с другата притискаше дулото на автомата в основата на гърба му. Чан носеше единия пистолет в дясната ръка, другия в лявата. Коридорът беше дълъг и тъмен, а от улицата пред тях долитаха различни звуци. Мръсни приказки, смях, тътрене на крака, преминаващи автомобили — всички шумове бяха притъпени и приглушени от жегата и разстоянието, и затворената входна врата.
— Още десет секунди — каза Ричър. — Ако не направиш нещо глупаво, ще живееш дълго.
Той дръпна мъжа настрани, така че Чан да се промуши напред и да отвори вратата. После Ричър го блъсна навън пред себе си и разговорите и смехът утихнаха. Навън имаше общо единайсет души — някои бяха на двора, други на тротоара, трети в канавката. Единият беше момченце на около две години, три бяха жени под двайсетгодишна възраст, двама бяха яки мъже на около трийсет, а останалите петима бяха кльощави хлапета на около дванайсет — куриерите. По улицата мина кола — бавно и демонстративно, с толкова силен бас от колоните, че вратите на колата се издуваха навън. После колата отмина и Ричър блъсна мъжа, а неговите хора пристъпиха напред, готови за бой, но той им каза:
— Оставете ги.
Чан натисна бутона на ключа и един черен седан примигна с фаровете си. Чан отвори задната врата и Ричър накара мъжа да остави саковете на седалката. После го обърна и го блъсна обратно към къщата. Продължаваше да държи автомата насочен срещу него. Чан седна зад волана. Ричър отстъпи назад, докато не седна на мястото до шофьора. Чан рязко потегли. Ричър дръпна сака с хероина от задната седалка и изсипа съдържанието му през прозореца, докато тя ускоряваше по улицата. Навсякъде се разхвърчаха миниатюрни целофанени пакетчета, лъскави и кафяви, като мъртви скакалци, като мръсна вихрушка. Всички изтичаха на улицата, за да ги съберат или да подгонят колата, като се прескачаха и се опитваха да награбят, каквото могат, а обитателите на къщата се заеха да обикалят около тях, като се опитваха да възстановят реда и да приберат онова, което им принадлежеше. Ричър не видя нищо повече, защото Чан направи остър ляв завой и хората отзад се изгубиха от поглед.
51
Двамата изоставиха черното ауди в един голям гараж на четири пресечки от хотела, построен за нуждите на конгресния туризъм — с отключени врати и ключ на таблото, — прибраха оръжията в сака с парите и го занесоха обратно в стаята на Уестуд. Там му изнесоха малко представление, като му показваха придобивките си една по една като илюзионисти. Все едно вадеха зайчета от цилиндър. Първо беретата, после глока и накрая узито, които бяха посрещнати с въодушевление, а после отвориха сака и на леглото се изсипа водопад от пари.
— Вече не мисля, че книгата ще се продава в секцията за философска литература — заяви Уестуд.
Двамата с Чан се заеха да преброят парите, а Ричър провери пистолетите и автомата. Всички бяха заредени докрай, плюс един патрон в цевта. Значи имаха общо шейсет и седем патрона, които бяха взаимозаменяеми. Автоматът беше в добро състояние. Повечето автомати „Узи“ бяха такива. Бяха просто устроени, предназначени за реални военни действия, а не за някаква въображаема представа за тях. Като автоматите „Калашников“, както биха казали някои хора. Пистолетите не бяха такива. Особено беретата, както биха казали някои хора. Те бяха прецизни огнестрелни инструменти. Бяха прекрасно проектирани и здрави като чук, но все пак изискваха някаква елементарна поддръжка. А опитът на Ричър показваше, че дилърите на наркотици най-често не се занимаваха с нея. Парите им струваха също толкова, колкото парите на всички други хора, но оръжията им понякога засичаха. Факт. Защото поддръжката им не беше на ниво. Или изобщо нямаше такава. И двата пистолета изглеждаха сухи и стържеха на пипане. Бяха издръжливи и почти със сигурност работеха добре, но „почти“ не беше достатъчно. Не и за това, за което по принцип ти трябва пистолет. Беше като в някакъв логически парадокс. Като въпросите, задавани от последователите на дзен будизма. Дали едно оръжие изобщо е оръжие, ако не можеш да му повериш живота си?