— Ричър, виж това — обади се Чан.
Той вдигна очи. Външният вид невинаги казваше цялата истина. Очевидно. Самотните мазни банкноти по пет долара, неравните пачки от банкноти по десет долара и банкнотите от по двайсет долара, навити на руло, си бяха там. Но не бяха само те. Далеч не бяха само те. Бяха нещо допълнително, за което дилърите се бяха сетили в последния момент. Бяха изсипани в сака, за да скрият основния товар. Който се състоеше от официални пачки с бандерол от банката. Банкнотите в тях бяха по сто долара. Току-що отпечатани, благоуханни, чисти и нови. И бяха по много. Във всяка пачка имаше по сто банкноти.
Сто банкноти по сто долара правеха общо десет хиляди долара. Във всяка пачка. В сака имаше много пачки.
— Колко са? — попита той.
— Над двеста и трийсет хиляди долара — отговори тя.
Ричър замълча. Най-после промърмори:
— Може ли пак да погледна сателитните снимки от онова място?
Компютърът на Уестуд вече беше включен, а снимката беше запазена в списъка на посещаваните сайтове в търсачката и се показа на екрана за броени секунди, макар че според него безжичният интернет в стаята беше бавен.
Ричър я разгледа внимателно. Както и предишния път, видя ферма в средата на море от пшеница. Огради, отъпкана земя, места за отглеждане на свине, пилета и зеленчукови лехи. Къща и шест други постройки. Паркирани коли и сателитни чинии. Барака за генератора. Едва загатнати очертания на електрически кабели, които свързваха някои от постройките, и надземен телефонен кабел, който пристигаше до фермата по стройна редица стълбове. Кладенец, който хвърляше сянка. Снимката беше по-добра от архитектурна скица, защото показваше как беше построено всичко в действителност, а не как беше планирано да се построи.
Той направи това, което беше видял да правят останалите, като прокара два пръста по полето за курсора и ги раздалечи, така че картината да стане по-голяма. Започна от мястото, където бяха паркирани колите, и си представи, че една от тях потегля от там. Проследи движението ѝ навън, продължи по черния път на изток към железопътната линия и зави на север покрай пшеничната нива. Нивата продължаваше без прекъсване повече от петнайсет километра, после пътят завиваше на запад в далечния ъгъл и отново на север, чак до Мадърс Рест, където се вливаше като тесен и незначителен приток в малкия площад, който водеше към силозите. По същество това беше частен път с дължина от трийсет километра. Водеше само до едно място.
Той проследи пътя на въображаемата кола в продължение на трийсет километра обратно до фермата и я паркира там, откъдето беше започнал. После промени мащаба на снимката, така че да изпълни целия екран на компютъра, на ширина и на височина. Най-близо до железопътната линия беше свинарникът. Там имаше голям навес, вероятно скован от дърво, и оградено пространство пред него, може би шест пъти по-голямо и силно изровено. В него се виждаха само кал и мръсотия. До свинарника имаше малко по-голям хамбар. Тези две постройки нямаха електричество. Бараката на генератора се разпознаваше лесно. На стената имаше тръба за всмукване на въздух, а на покрива — друга, с капак във формата на цилиндър, която да отвежда изгорелите газове. Бараката беше толкова голяма, че генераторът със сигурност беше дизелов. Сигурно беше някаква огромна инсталация. От нея излизаха кабели, дебели колкото човешки палец, които висяха от стрехите като нишки на паяжина и стигаха до къщата и до останалите три постройки.