Портиерът достави поръчаните неща от списъка в късния следобед, когато всичко останало вече беше уточнено. Бяха репетирали, бяха разсъждавали заедно и бяха разиграли всичко във въображението си. Бяха търсили пропуски в плана, бяха задавали неудобни въпроси и няколко пъти бяха започвали отначало. Бяха разгледали целия план от гледната точка на лошите и бяха очертали всички възможности, с които разполагаха. Бяха помислили и за неочаквани фактори. Ами ако завали? Ами ако се издигне торнадо? Оставаше само Ричър да одобри покупките.
В списъка имаше три основни неща. Не повече. Отначало се изкушаваха да се развихрят като хлапета в сладкарница. Но логиката им беше помогнала да задраскат повечето неща, така че в крайна сметка стигнаха до варианта, който Ричър и без това предпочиташе — да разполагат с всичко, което може да им потрябва, и да не носят нищо, което не им трябва. И трите неща в списъка бяха произведени от оръжейната компания „Хеклер & Кох“. Един пистолет модел П7 за Уестуд. Като резервния на Хакет. Оръжие без нищо излишно — трябваше само да се насочи и да се натисне спусъкът. С деветмилиметрови патрони. По-малък от средностатистическия пистолет. Така че да влезе в туристическата обувка — в кобура за глезен, който също бяха купили.
Останалите две неща бяха еднакви. Два идентични автомата, модел МП5К. Един за Ричър и един за Чан. По-големи от средностатистическия пистолет, но не много. Имаше револвери, които бяха по-дълги от тях. Футуристичен модел, любим на частите за бързо реагиране и борба с тероризма навсякъде по света. Работеха в режим на единична или напълно автоматична стрелба, като във втория можеха да изстрелят по деветстотин куршума в минута. Което означаваше по петнайсет куршума в секунда.
А от това следваше, че останалата част от доставката бяха муниции. Всички патрони бяха деветмилиметрови, така че да могат да ги използват и в трите оръжия, но засега бяха заредени в четири пълнителя за П7 и двайсет и четири пълнителя за МП5. Ако бяха купили повече, щеше да им бъде трудно да ги носят. Списъкът за пазаруване завършваше с малък плик с железарски стоки.
Ричър разглоби пистолета и автоматите и ги сглоби отново, а после стреля на сухо с всеки от тях, понякога с кутрето си, на което разчиташе повече за улавяне на механични нюанси. И трите оръжия работеха както трябва.
— Всичко наред ли е? — попита го Чан.
— Изглежда добре — каза той.
— А ти добре ли си?
— Чувствам се добре — каза той.
— Доволен ли си от плана?
— Планът е страхотен — каза той.
— Но?
— Спомням си нещо, което си повтаряхме във военната полиция. Всеки има план, докато не отнесе един в зъбите.
Уестуд погледна часовника си, сложен уред от стомана с многобройни циферблати. Беше пет часът следобед.
— Имаме още седем часа — каза той. — Трябва да се нахраним. Ресторантът сигурно е отворен.
— Отивай — каза му Ричър. — Ние ще си поръчаме румсървис. Ще ти почукаме на вратата, когато стане време да тръгваме.
52
Гледана от металната пътека на покрива на стария бетонен великан, зората изглеждаше необятна, далечна и безкрайно бавна. Източният хоризонт беше черен като нощта и остана такъв, докато най-сетне не започна да просветлява — дълго, бавно — и просветляването не започна да се разпространява настрани, тънко като лист хартия, и нагоре като предпазливи пръсти, които докосват някакъв външен слой на атмосферата, невъзможно далечен, може би стратосферата, все едно светлината се движеше по-бързо в него или го достигаше по-рано.
Хоризонтът бавно изплува пред очите, поне пред широко отворените очи, с които някой се взираше с всички сили, очертан със сиво върху сиво, безкрайно неясен, безкрайно бавно, все едно почти не беше там, роден отчасти от въображението и отчасти от надеждата. После бледите златисти пръсти на зората докоснаха сивотата, призрачни и несигурни, сякаш все още не бяха решили какво точно да сторят. А след това се разпериха и започнаха да разпалват някакъв тънък и далечен слой на атмосферата, молекула по молекула, лумен по лумен, докато въздухът не стана сияен и прозрачен като стъклена купа, но не бял и студен, а с по-топъл оттенък.