Вратите все още бяха отворени. Ричър не помръдна от мястото си в тъмното.
Продавачът на резервни части взе чантата на мъжа с костюма и го поведе към изхода на гарата. Вратите се затвориха със съскане, вагоните потрепериха с протяжен вой и влакът отново потегли, много бавно.
Продавачът на резервни части отведе мъжа с костюма.
Ричър излезе на перона и се загледа в светлината на последния вагон, която с полюшване се стопи в далечината.
Чан се обади от сенките:
— Отиват в мотела.
— Кои? — попита Ричър.
— Човекът от влака и новият му приятел.
Тя излезе на светло.
— Ти не замина.
— Не, не заминах — отговори той.
— Мислех си, че ще заминеш.
— И аз така си мислех.
— Смятам се за приятен човек, но съм сигурна, че не аз съм причината.
Ричър не отговори.
— Не исках да кажа това — каза Чан. — Съжалявам. Не говорех за такава причина. Щеше да е твърде самонадеяно от моя страна. Имам предвид, че няма защо да се смятам за такава причина. И колкото повече говоря, толкова по-зле става. Искам да кажа, че ти не остана само за да ми помогнеш. Нали?
— Видя ли как си стиснаха ръцете тези двамата?
— Естествено.
— Ето затова останах.
8
Ричър заведе Чан в притихналата чакалня на гарата и двамата седнаха един до друг на пейката в тъмното.
— Как би описала тяхното ръкостискане? — попита я Ричър.
— В смисъл? — каза Чан.
— Как ти се стори? Какво научи от него? Какво ти каза езикът на жестовете им?
— Изглеждаше така, все едно някакъв младши корпоративен служител е бил изпратен да посрещне важен клиент.
— Познаваха ли се отпреди?
— Не мисля.
— Съгласен съм. И местният човек се справи отлично. Нали? Беше си цяло представление, макар и да не биеше на очи. Излъчваше уважение, без да се подмазва. Не се съмнявам, че когато стиска ръката на най-добрия си приятел, не го прави по същия начин. Или ръката на тъста си. Или на мениджъра по кредитите в банката. Или на някой съученик от гимназията, когото не е виждал от двайсет години.
— Е, и?
— Нашият местен човек разполага с широк спектър от различни ръкостискания и можем да предположим, че ги владее отлично. Което е част от номера му.
— И с какво ни помага това?
— Тази сутрин го видях. Работи в едно магазинче за резервни части за напоителни системи. Когато минах покрай витрината му, той подскочи и посегна към телефона.
— Защо го е направил?
— Ти ми кажи.
— Колко параноично искаш да ти го кажа?
— Някъде по средата между това, което ти подсказва здравият разум, и леката параноя.
Тя помисли малко.
— Нямаше да си помисля нищо подобно, ако не беше Кийвър.
— Но?
— Ти приличаш на Кийвър. Общо взето. Може би Кийвър е разпитвал наоколо и някой е казал на местните да се оглеждат за него или за някой друг като него.
— И аз това си помислих — каза Ричър. — Не ми се стори много вероятно, но все пак се случват и невероятни неща. Затова по-късно се върнах до магазинчето, за да проверя. Попитах онзи човек защо е реагирал така. И той ми каза, че ме е познал — от колежанския отбор по футбол на Университета на Пенсилвания, випуск осемдесет и шеста година. Явно в спортните списания е имало мои снимки. Човекът ми каза, че не се е обадил на никого по телефона. Каза ми, че сигурно е посегнал към него, защото телефонът е звънял. Каза ми, че през цялото време звъни.
— Звънеше ли?
— Нямаше как да го чуя.
— Играл ли си футбол в Университета на Пенсилвания?
— Не, завършил съм военната академия „Уест Пойнт“ и съм играл футбол само веднъж. Опасявам се, че не мина много добре. И съм сигурен, че никога не са публикували моя снимка в списанията.
— Може би просто се е припознал. Осемдесет и шеста година беше доста отдавна. Сигурно от тогава много си се променил. И все пак изглеждаш като човек, който може да е играл футбол в отбора на университета.
— И аз така реших. Тогава.
— Но сега?
— Сега си мисля, че той ме излъга. Историята е измислена предварително, за прикритие. Може би някой го е научил да го прави. Да не губи време с неловко отричане, а направо да излезе с правдоподобно обяснение. Някои мъже сигурно биха се почувствали поласкани. Може би са си мечтали да станат футболни звезди. Кой не си е мечтал? Ако успее да им завърти главата, може би ще се махнат. Освен това го беше пресметнал така, че да ме изкара по-млад. Това сигурно също трябваше да ме накара да се почувствам поласкан. През осемдесет и шеста година вече бях в армията. Завърших военната академия още през осемдесет и трета. Този тип ми изнесе цяло представление.