С всяка изминала минута светлината стигаше все по-далече, докато цялото небе не стана златисто, но бледозлатисто — недостатъчно, за да се вижда под него, твърде слабо осветено, за да хвърля и най-бледата сянка. После разцъфнаха и по-топли потоци и осветиха хоризонта и най-сетне слънцето неудържимо се издигна, като за миг беше също толкова червено и люто, колкото е по залез, но после цветът му се установи до нажежен жълт блясък, който разчисти хоризонта наполовина и хвърли истински сенки, дълги по цели километри. Цветът на небето се изми от бледозлатисто до бледосиньо, като премина през всички нюанси помежду им, така че светът отгоре се роди наново дълбок, безкрайно висок и безкрайно широк. Нощната роса беше прочистила въздуха от прахта от пшеничните ниви и докато не изсъхнеше, той щеше да бъде прозрачен като кристал. Гледката беше чиста и ясна във всички посоки.
Наблюдателите горе бяха шофьорът на кадилака и онзи брат Мойнахан, който беше отнесъл удар в главата и беше останал без пистолет. Той все още не се чувстваше добре, но графикът трябваше да се спазва. Носеше на главата си старомодна кожена каска за американски футбол вместо шина. Заради счупената си скула. Шофьорът на кадилака гледаше на запад, така че новороденото слънце слабо топлеше врата му. Мойнахан се взираше в блясъка на изток, докато наблюдаваше шосето. Не беше видял никакво движение през нощта. Никакви фарове. Всичко останало беше пшеница. А след нея идваше извивката на земното кълбо.
Същото беше и на запад. Шосето, пшеницата, далечният хоризонт. Нямаше никакво движение през нощта. Никакви фарове. Нищо интересно. Беше третата поредна сутрин. Точно под тях, на малкия площад, ранобудните жители отиваха на закуска. Като мравки. Паркираха се пикапи. Като детски играчки. Затръшваха се врати. Хората си подвикваха „добро утро“ помежду си. Бяха познати звуци, но притъпени и неясни от разстоянието.
След двайсет минути слънцето се беше откъснало от хоризонта и вече завиваше на юг, за да поеме по сутрешния си път. Зората се беше превърнала в ден. Небето беше станало по-ярко, по-синьо и съвършено еднакво от единия до другия си край. Нямаше нито един облак. Новородената топлина раздвижваше въздуха и пшеницата се вълнуваше и шепнеше, все едно се събуждаше. От върха на третия силоз до хоризонта имаше двайсет и пет километра. Въпрос на надморска височина, геометрия и равна земна повърхност. Това означаваше, че мъжете на пътеката бяха в идеалния център на кръг с диаметър от петдесет километра, като се носеха високо над него, а целият видим свят беше в краката им. Светът беше като златен диск под необятното синьо небе, разрязан на еднакви половини отгоре надолу от железопътната линия и отляво надясно от шосето. От височината на пътеката и двете изглеждаха тесни и притиснати от пшеницата. С невъоръжено око се виждаха като тънки линии, очертани с молив и линийка. Линиите се срещаха на железопътния прелез точно под тях. В центъра на кръга. В центъра на света.
Шофьорът на кадилака седеше с колене, прибрани към тялото, за да подпира бинокъла на тях. Наблюдаваше далечния край на шосето чак до западния хоризонт. Ако нещо идваше по него, той искаше да бъде предупреден възможно най-рано. Мойнахан беше вдигнал дясната си ръка, за да закрива слънцето, и държеше бинокъла с лявата. Ръката му малко трепереше. С тази каска не му беше лесно. Неговата техника беше да гледа напред-назад, от градчето към хоризонта и обратно. Искаше да бъде сигурен, че не е пропуснал нищо.
Радиостанцията им просъска. Мойнахан остави бинокъла и я вдигна.
— Слушам — каза той.
Мъжът с джинсите и прическата нареди:
— Момчета, искам да останете до сутрешния влак. Заместниците ви ще закъснеят.
Мойнахан погледна към шофьора на кадилака. Той сви рамене. Беше третата поредна сутрин. Паниката беше отстъпила място на рутината.
— Добре. — Мойнахан остави радиостанцията и погледна часовника си. — Двайсет минути. — Вдигна бинокъла пред очите си, а дясната длан — срещу слънцето. И каза: — Виждам нещо.
Шофьорът на кадилака хвърли последен поглед на пустия западен хоризонт и се обърна. Вдигна дясната си ръка, за да си направи сянка. Бинокълът в другата му ръка леко се поклащаше. Източният хоризонт беше ярко осветен. Слънцето все още беше достатъчно ниско, за да мъти въздуха. Телескопичната оптика влошаваше положението. На шосето се виждаше миниатюрно квадратче, което се поклащаше настрани, но сякаш стоеше на място. Не се различаваше движение напред. Оптична илюзия заради бинокъла. Беше пикап, който се движеше с около седемдесет километра в час. Изглеждаше бял. И идваше право към тях.