Шофьорът на кадилака се обади:
— Не го изпускай от поглед. Виж дали зад него не идва друга кола. — Той се обърна на запад и прибра колене към тялото си. Подпря бинокъла си на тях. И изруга: — Мамка му, и аз виждам нещо.
— Какво? — попита Мойнахан.
Най-доброто възможно предположение беше, че нещото е червена кола. Беше само точка на хоризонта, миниатюрна от това разстояние, а изгряващото слънце примигваше по предното стъкло. Беше на почти двайсет и пет километра от тях. Също като пикапа, който идваше от изток, колата се поклащаше на мястото си, но не се различаваше движение напред. Това беше илюзия.
— Какво става при теб? — попита той.
— Приближава се.
— Има ли зад него нещо друго?
— Не мога да видя. Рано е. Може да има цяла колона.
— И при мен е така.
Двамата продължиха да наблюдават. Далечни коли на идеално право шосе, които се движеха точно срещу тях и образът им беше увеличен, но сплескан от оптиката на бинокъла. В размътения въздух се виждаше как енергично се поклащат настрани, но не се различаваше движение напред, а зад тях се издигаха облаци прах.
Мойнахан вдигна радиостанцията. Натисна бутона и когато получи разрешение да говори, каза:
— От изток и от запад се приближават коли. С умерена скорост. Вероятно ще пристигнат по същото време като сутрешния влак.
Мъжът с джинсите и прическата обясни:
— Това е. Много е просто. Искат да внимаваме за три неща едновременно.
Шофьорът на кадилака се обърна и погледна на изток, защото Мойнахан продължаваше да говори по радиостанцията. Пикапът все още беше там. Все още приличаше на квадратче и все така се поклащаше настрани. Не се различаваше движение напред. Беше предимно бял. Но само предимно. Различаваха се и други цветове.
В познати нюанси на виолетовото и оранжевото.
— Чакай — каза той.
— Чакай малко, шефе — каза Мойнахан.
— Това е колата на „ФедЕкс“ — каза шофьорът на кадилака. — Според мен.
— На изток е чисто, шефе — докладва Мойнахан. — Идва колата на „ФедЕкс“. На запад не се знае.
Мъжът с джинсите и прическата каза:
— Дръжте ги под око.
— Разбрано.
Мойнахан остави радиостанцията. Погледна за всеки случай към пикапа на „ФедЕкс“, после се обърна на запад. Може би два чифта очи щяха да виждат по-добре от един. Колата продължаваше да се приближава. Все още беше далече. Виждаха се само отражението на слънцето, лъскавият хром и малко червено. От асфалта на шосето пред нея се надигаха слаби термални течения, а зад нея се надигаше облак от прах. Можеше да е всичко.
Шофьорът на кадилака се обърна и провери железопътната линия. На юг не се виждаше нищо. Никой не идваше пеша. Нямаше никакви машини, които да се движат на собствен ход. Но на южния хоризонт примигваше нещо сребристо. Сутрешният влак, на двайсет и пет километра от тях. Пристигаше от Оклахома Сити. Виждаше се като миниатюрно завихряне, не по-голямо от върха на игла.
Той погледна на изток. Пикапът на „ФедЕкс“ все още беше там и се поклащаше на място.
— Току-що се сетих — каза той. — Ще пропусна доставката. Не мога да мръдна от тук.
— Утре ще трябва да дойде пак — отговори Мойнахан. После кимна на запад. — Това е най-бавната кола на света.
— Не е бавна. Пресметнали са времето. Искат да пристигнат едновременно с влака. Така че вниманието ни да е раздвоено. Точно затова идват от запад. Така няма да им се наложи да минават през железопътния прелез.
— Колко е далече този влак?
— Колата е по-близо.
— Но влакът се движи по-бързо.
Шофьорът на кадилака не отговори. Беше като в онези скапани задачи, които им даваха в гимназията. „Ако една кола е на разстояние от двайсет километра от теб и се движи с осемдесет километра в час, а един влак е на разстояние от двайсет и пет километра и се движи със сто километра в час, кое от двете возила ще пристигне първо?“
И двете. Едновременно. Много просто.
Колата продължаваше да се приближава. Влакът продължаваше да се приближава. Едновременно. Все едно се канеха да се сблъскат. Далече под тях, на малкия площад, хората тичаха като мравки към определените им места. От закусвалнята излизаха мъже. И се качваха в пикапите си. Добър ход. Щяха да изпратят един отряд, за да ги посрещне. Да барикадира пътя, може би на километър и половина от градчето. Винаги беше по-добре да се справиш с проблема някъде навън. Освен ако колата не беше за отвличане на вниманието. Може би идваха с влака. Като в някой стар уестърн. Стените на вагоните се отварят и от там изскачат многобройни шерифи на коне. На перона щяха да ги чакат четирима души, за да ги посрещнат. И още един от обратната страна на линията за всеки случай. Би трябвало да са достатъчни.