Втората по големина част от парите беше пренесена от Уестуд. Достатъчно, за да направят нужното впечатление. Неговият борден компютър бяха скоростомерът на форда под наем и часовникът на ръката му. Задачата беше като от гимназията, а не като от университета. „Ако една кола трябва да измине двайсет и пет километра за петнайсет минути, с каква скорост трябва да се движи?“ Всичко беше свързано с влака, разбира се. Той успя да намери местна радиостанция, която излъчваше новини за трафика и времето, според която влакът се движеше по разписание. Значи щеше да пристигне точно тогава, когато трябваше. Оставаше му само да се надява наистина да стане така.
Междувременно Ричър и Чан бяха в пикапа на „ФедЕкс“. Бяха се обадили в централата на компанията в Оклахома Сити и бяха обяснили, че трябва много спешно да изпратят пратка до едно място, което се казва Мадърс Рест. От централата им казаха най-късния възможен час, в който да я донесат. Двамата отидоха там пет минути преди крайния срок. Шофьорът от нощната смяна пушеше на паркинга. Той им обясни, че Мадърс Рест е част от обичайния му маршрут. Освен това се съгласи, че пачките от стодоларови банкноти с бандерол от банката са нещо прекрасно. Особено след като добавиха и доза психология. „Вземи толкова, колкото искаш. Толкова, колкото ти се струва достатъчно. Искаме само да се качим отзад.“ И да пристигнат точно по същото време, по което пристигаше влакът. Шофьорът им каза, че може да го направи. Без никакъв проблем. Със затворени очи. Това беше обичайният му маршрут. Можеха дори да се качат отпред, ако искат, и да се преместят отзад, когато се приближат до градчето.
А след това да изскочат от колата, като се надяват никой да не ги забележи зад офиса на шофьора на кадилака сред цялата бъркотия, причинена от пристигането на хеликоптерите, влака и Уестуд едновременно. Трябваше само да улучат точния момент. И очевидно го бяха направили. В градчето несъмнено цареше адска бъркотия. А в офиса нямаше никой. Което беше предимство в краткосрочен план. И недостатък в дългосрочен. Така им оставаше още една допълнителна работа за по-късно.
Работата започна с онзи Мойнахан, когото Ричър беше изритал в слабините. Двамата го видяха, докато вървеше с накуцване към закусвалнята или към магазина. Или може би към мотела. Беше лесно да се справят с него. Завързаха го с пет от връзките за кабели, с които се бяха снабдили от железарията, натъпкаха в устата му един от парцалите, закупени от същото място, и го захвърлиха в изоставената счетоводна къща до офиса на „ФедЕкс“, която не се отличаваше с кой знае каква ключалка на вратата.
Вторият беше брат му, братовчед му или какъвто там му се падаше, който си беше сложил някаква абсурдна кожена шапка и търсеше нещо. Справиха се с него също толкова лесно — пет връзки за кабели, един парцал и запазено място на пода на счетоводната къща, точно до близкия му роднина. Следващият беше продавачът на резервни части. От магазина за напоителни системи. Който търсеше първите двама. Този път не си говориха за футбол. Имаше само връзки за кабели, парцал и под.
Обикновените хора не се опитаха да им попречат. Останаха си по къщите. Вероятно в резултат на някакъв древен инстинкт. А може би и заради автоматите. Автоматите изглеждаха като някакви космически оръжия. Като нещо от филмите. Хората нямаха друг избор, освен да се скрият. Номерът за спешни случаи все едно не работеше. Полицията беше много далече. Пък и навън беше горещо. По-приятно беше вътре на климатик.
Шофьорът на кадилака влезе право в капана. Все още си мислеше, че офисът му е негово владение. Връзки за кабели, парцал, под. Наложи се да отидат малко по-далече, за да открият собственика на смесения магазин. Заловиха го, докато излизаше от задния вход, стиснал лекарство за лошо храносмилане. Връзки за кабели, парцал, под.
В този момент кладенецът пресъхна, защото пикапът с два реда седалки с рев изхвърча от уличката зад закусвалнята и се отдалечи. Като изостави Уестуд.
— Съгласиха се да го направят с бензиновия двигател — докладва той.