Ричър кимна.
— Ще поддържат измамата до самия край. Какъвто и да е той.
— Предполагам, че са отишли във фермата.
— Къде другаде да отидат?
— Готови ли сме?
— Направихме, каквото можахме.
— Аз ще карам.
— Разчитам на теб.
— Но там ще продължите без мен, нали?
— Няма да продължим без теб — каза Чан. — Освен ако не искаш.
— Не искам.
— Нямаше да имам нищо против дори да те изпратя напред — каза Ричър. — Вместо мен. Ти си пълнолетен. Не ме интересува какво ще стане с теб. Ела, ако искаш. Бъди с нас през цялото време. Но ако си с нас, стой от лявата ми страна.
— Защо?
— Защото съм десничар. И обичам да имам място.
— Разбрах. Да тръгваме.
При обичайни условия това щеше да бъде прието за тест драйв. Бъдещият клиент имаше право да изпробва непознатото превозно средство, преди да го купи. С тази разлика, че Ричър не беше бъдещ клиент. Рядко си купуваше каквото и да било, никога не си купуваше нещо, което не беше от първа необходимост, и със сигурност не смяташе да си купува земеделско оборудване. Продавачът си даваше сметка.
Освен това Ричър нямаше и да шофира, защото не можеше. Не знаеше как се кара такова нещо. Първият проблем беше разрешен с помощта на автомата, а вторият с помощта на Уестуд. Веднъж се беше учил да управлява такава машина, защото редакторите като него понякога трябваше да оценяват научни проекти от гимназиални конкурси, което често предполагаше лично участие в дейности, почти неизменно включващи ровене в реално съществуваща мръсотия — нещо, което винаги беше по-удачно да се прави с механично приспособление.
Приспособлението беше багер „Ню Холънд“ от центъра за земеделско оборудване. Уестуд го подкара обратно през малкия площад и продължи покрай мотела. Ако не беше тест драйв, сигурно го бяха взели назаем в израз на добра воля. Без добрата воля. Но въпреки това си беше назаем. Ричър нямаше никакво намерение да го задържи. От задната страна на багера имаше рамо и кофа за копаене — много тясна, с два агресивни зъба. От предната страна имаше друга кофа, която беше широка и висока, но плитка. Приличаше повече на кофа на булдозер. Багерът очевидно беше машина с многобройни приложения. Можеха да му се монтират всякакви допълнителни приспособления. Беше чисто нов, ярко боядисан и идеално чист. Миришеше на свежо.
Кабината беше достатъчно широка за трима души, но имаше само една седалка. На нея седеше Уестуд, защото нямаше как иначе. Трябваше да управлява машината с многобройни лостове и педали. От лявата страна на Уестуд стоеше Чан, а от дясната му страна се беше притиснал Ричър. Двигателят ревеше. Машината беше направена за сериозна работа и кратки разстояния, от дупката до купчината пръст, но имаше и скорости за движение по шосето. Когато излязоха от малкия площад, Уестуд вече я караше с почти петдесет километра в час.
Когато излязоха от малкия площад, те не продължиха по частния път. А влязоха в пшеницата.
Уестуд беше спуснал предната кофа на около метър над земята, с долния ръб напред. Като издадена метална брадичка. Кофата мачкаше всичко пред себе си като тъпа коса, във въздуха летяха гъсти златисти облаци прах, все едно се движеха с поредица от експлозии, окосените стъбла трополяха от долната страна на кабината, а от двете страни на браздата пшеницата се люлееше на вълни и почукваше по прозорците. Земята наоколо уж беше равна, но на мястото, където колелата на багера се срещаха с пръстта, си беше на буци. Багерът се клатеше напред-назад като лодка и подскачаше на гумите си. Те бяха меки и при всеки подскок разлюляваха багера настрани. Ричър и Чан се държаха здраво отстрани като пътници в някаква полудяла мотриса на метрото.
Металната брадичка продължаваше да си пробива път напред. Около тях с вой се надигаха облаци от прах. Движеха се с петдесет километра в час. Трябваше да изминат трийсет километра. Задача от началното училище. Трийсет и шест минути.
Но така беше по-добре, отколкото да минат по пътя. Можеше да бъде миниран. Или поне застлан с шипове. И определено включваше директен подход от петнайсет километра към един деветдесетградусов завой, където всеки разумен защитник щеше да разположи петдесеткалиброва картечница. Да пристигнат с кола по този път щеше да бъде същото, като да се изкачат по стълбището на мотела по двама. „Можем да ви отстрелваме един по един, като врабчета.“ Беше по-добре да разполагат с някаква свобода на движение. А това означаваше превозно средство, което може да се движи извън пътя. То на свой ред означаваше таран. Затова им трябваше и предната кофа. Която освен това беше куршумоустойчива и с размерите на двоен матрак. Изработена от здрава стомана, така че да се справя с остри камъни. Над горния ръб на кофата се виждаше тясна ивица от пейзажа. Не им трябваше повече. Поне докато караха през пшеницата. Дотук добре. Планът вършеше работа. С изключение на едно непредвидено последствие. Най-вече в резултат на неравната почва.