На закачалките имаше гумени престилки. Престилките бяха изцапани с кафяви и черни петна.
Ричър побутна вратата в дъното на фоайето. Беше отключена. Главата го болеше.
— Готови ли сте? — попита той.
— Не особено — каза отново Чан.
В гласа ѝ се долавяше глухо примирение.
Той отвори вратата. Вътре беше тъмно като в рог. И вонеше. Беше студено. Шумовете отекваха като в голямо празно пространство. С твърди повърхности. И се отразяваха в някакви големи предмети. Той протегна ръка по стената, като търсеше ключа за осветлението.
Намери един. И го завъртя.
Пред него беше жената в бяло. Но не отиваше на градинско увеселение в Монте Карло. Нито в кметството, за да се омъжи за пети път. Нито в апартамента с релаксираща атмосфера, където да може да се настани удобно и да изпие напитка с нембутал или да си легне, докато старият осемцилиндров двигател дискретно върши работата си.
Нищо подобно. Жената беше прикована за китките за стената, облицована с бели плочки. Беше увиснала на оковите си. Всичко наоколо беше изпръскано с кръв. Жената беше напълно мъртва.
Ричър не беше квалифициран патолог, но можеше да предположи, че жената е пребита до смърт с бейзболна бухалка. На пода лежеше една, покрита със засъхнала кръв. Кръвта беше започнала да почернява, както петната по металните части. Тялото на жената беше покрито с тъмни синини и от него стърчаха счупени кости. Черепът ѝ беше смачкан. Косата ѝ беше сплъстена. Тясната бяла рокля беше подгизнала от кръв и повръщано.
Срещу жената имаше цяла редица телевизионно оборудване. Имаше три видеокамери на стабилни триножници и осветление за снимки на стойки, пред което висяха листа полупрозрачно фолио за регулиране на светлината. По пода се виеха кабели. Белите плочки образуваха нещо като сцена. Покриваха цялата задна стена, най-долната трета от страничните стени и най-задната трета от пода. Като арена. Сигурно грейваха в бяло, когато се включи осветлението. На техния фон всичко щеше да се вижда ясно. С големи подробности. Бели плочки, изцапани с розово.
Над сцената имаше микрофони. Бяха два. За стереозвук.
На триножника на едната видеокамера беше закачен лист хартия. Беше разпечатка на съобщение, изпратено по електронната поща. Съобщението гласеше: „Искам да гледам надута кучка, пребита с бухалка. Да прилича на директорка. Колкото се може по-дълго. Първо краката. Накарайте я да повтаря: „Съжалявам, Роджър, съжалявам, Роджър“. Готов съм да платя сто хиляди“.
Беше някаква друга общност от хора. Хората бяха ентусиасти на някаква тема.
Уебсайтът за ентусиастите се казваше „Мадърс Рест“, също като примамката. Уестуд и Чан успяха да включат компютрите. След като се върнаха обратно в къщата. Целият уебсайт беше посветен на излъчването на видеозаписи. Платено излъчване. За много пари. Най-евтиният запис струваше колкото един автомобил. Най-скъпият се казваше „Гладна смърт“. Вероятно заради продължителността си. Гладната смърт означаваше много работни часове. Следващият по цена беше „Бременна и изкормена“. „Прострелян в корема“ също беше скъп. Имаше класация на най-популярните. И списък на онези, които бяха гледани най-скоро. В най-различни категории. Жертва от мъжки пол, жертва от женски пол, двойки, млади, стари, чернокожи, бели, отрязване, пронизване, пребиване, бормашини, екстремно проникване, медицински експерименти, електрошок, удавяне и разстрел.
Имаше и секция за поръчки на клиента. Пето ниво. Членовете на общността се приканваха да се свържат с уебсайта, за да направят поръчка. Тя можеше да бъде описана с подробности. Ако желаеха, можеха да изпращат цели сценарии. Щеше да бъде направено всичко възможно, за да бъдат изпълнени. Всичко зависеше от това дали ще се появи подходящ изпълнител на главната роля. Не се изискваше плащане, докато не бъде постигнато съгласие за кастинга и цената.
Чан прехвърли списъка до края и каза:
— Вижте това.
В гласа ѝ се долавяше глухо примирение.
Ричър погледна към монитора. Последният добавен запис във видеотеката на Мадърс Рест беше направен току-що и вече беше достъпен за гледане. Заглавието му беше „Слаб мъж с натрошени ребра“.