Но нито едно не беше от правилната страна на откритото пространство. Разстоянието беше поне двайсет метра. Двайсет крачки. Беше много. Не беше невъзможно. Това зависеше от противниците им. Как се прицелваха. Как бяха обучени да стрелят. Дали изобщо бяха обучени да стрелят. Някой, обучен да се взира в мушката, можеше да се съсредоточи върху нея с такава сила, че да изгуби периферното си зрение. Да потъне в мига. В такива моменти беше възможно някой да се отдалечи незабелязано от него. Беше възможно да се отдалечи незабелязано, дори да е облечен с костюм на горила. Всичко зависеше от степента на съсредоточаване на стрелеца. Човек можеше да се измъкне по този начин.
Но само един човек. А не трима.
— Стойте тук — прошепна Ричър. — Не мърдайте. Аз ще се върна да ви взема.
— Откъде ще се върнеш? — попита Чан.
— Връщам се обратно.
— Това е лудост.
— Напротив. Виж как стрелят. Въпрос на математика. Теория на вероятностите. Там, където стрелят, не е по-опасно от тук.
— Това е лудост.
— Стената е голяма. Каква е вероятността да улучат? По-вероятно е да развия някакво рядко сърдечно заболяване, докато отивам натам.
— Идвам с теб.
— Добре, но Уестуд остава тук. Военните кореспонденти се движат с втората вълна от армията.
— Аз такъв ли съм?
— Не, но исках да ти повдигна духа. Мисли си за правата за книгата.
— Точно в момента не мога да мисля за права.
— Както и да е, не мърдай от тук.
Ричър и Чан се насочиха обратно към постройката и пропълзяха вътре. Слънчевите петна по стената образуваха голямо съзвездие. Повечето бяха високо. По-високият брат на Ричър може би щеше да има проблеми. Но самият Ричър нямаше да бъде улучен, а Чан щеше да бъде в пълна безопасност. Още един куршум проби стената — трясък, вой и блясък от поредно слънчево петно, високо горе вляво, — но и този билет не спечели от лотарията.
— Ако наистина е чиста случайност, всички места са еднакво вероятни — каза Ричър. — Дори тези, които вече са били улучени.
Той се доближи до едно пробито място на стената и присви око срещу него, за да погледне навън. Гласът му прозвуча неясно, защото беше притиснал лице в стената.
— Трябва да разберем откъде се виждат изстрелите от дулата на карабините. Така ще можем да ги подгоним от там. А аз искам да побягнат.
Още един куршум проби стената — трясък, вой, блясък. Беше на идеалната височина, но три метра по-надясно.
— Виждам единия — каза Ричър.
Въздухът беше изпълнен с прах. Той примигна веднъж, притиснал око към дървото. Двамата продължиха да чакат.
Още един куршум. Трясък, вой, блясък. Високо и наляво. Ричър се отдръпна от стената.
— Видях ги — каза той. — И двамата са на едно и също място. В задния ляв ъгъл на филмовото студио. На около трийсет и пет метра от тук. Стрелят поред, като се подават зад ъгъла и после прибират карабините си към гърдите. Все едно са в някакъв филм за морски пехотинци. Единият е свинарят, а прическата на другия е като на някой говорител от телевизията, който чете прогнозата за времето.
— Можем ли да ги улучим от тук?
— Можем да изхабим един пълнител, за да ги накараме да се покрият за малко. А през това време да стигнем до предния ъгъл на студиото им.
— И после какво? Да се промъкваме от ъгъл на ъгъл? Много е голямо разстоянието. Постройката е правоъгълна. Повечето сгради са такива.
— Ако бяхме морски пехотинци, щяхме да минем направо през нея. И да излезем през задната стена. Точно затова си носят противотанкови оръжия.
— А ако не сме?
— Можем да рискуваме. Да чакаме да изстрелят пълнителите си, за да ги сменят.
— Този план не е достатъчно добър — каза Чан.
— Другият план, който е достатъчно добър, няма да ти хареса.
— Извиняваш се предварително, така ли?
— И още как.
— Какъв е другият план, който е достатъчно добър?
Главата го болеше.
— Другият план е сделка с дявола. Гарантира ни един от тях, но само един. Другият ще избяга. И ще бъде неприятно.