Ричър закрачи напред. Чан закрачи успоредно с него. Мъжът пусна карабината си и вдигна ръце. Ричър продължи да крачи напред. Чан крачеше успоредно с него.
Петнайсет метра. Дванайсет. Десет.
Пет метра.
Мъжът беше вдигнал ръце във въздуха.
В легендите, разказвани край лагерния огън, на това място винаги се провежда кратък разговор. Може би защото лошият трябва да научи каква е причината да го застигне смъртта.
Ричър не каза нищо. Легендите си бяха легенди, а истинският свят беше нещо друго.
Мъжът заговори пръв.
— Те се бяха отказали от живота си. Със сигурност си даваш сметка за това. Те вече бяха сложили край на живота си. Вече бяха взели решение. Все едно вече ги нямаше. Бяха мои и аз можех да ги използвам така, както намеря за добре. Така или иначе получаваха онова, което искаха. В крайна сметка.
— Според мен не са получавали онова, което са искали — каза Ричър. — Това не е свещеният граал.
— Беше един-два часа. В самия край. Дори след самия край от тяхна гледна точка. След като вече бяха взели решение.
— Колко часа бяха за мъжа с гладната смърт? Или беше жена?
Мъжът не отговори.
— Имам един практически въпрос — каза Ричър.
Мъжът вдигна поглед към него.
— Къде са телата?
Мъжът не отговори. Но хвърли поглед зад гърба си. Инстинктивно. Неволно. Хвърли поглед към свинете.
— Тогава защо заровихте Кийвър?
— Свинете вече се бяха нахранили този ден — отговори мъжът.
Ричър не каза нищо.
— Беше поръчка от Япония. Отлично съвпадение. Не правя нищо друго, освен да отговарям на търсенето. Не можеш да ме обвиняваш за вкусовете на другите хора.
Ричър не каза нищо.
Ръцете на мъжа се отпуснаха няколко сантиметра по-надолу. Искаше да освободи раменете си, за да работят нормално, както и врата, и главата, за да може да се изразява с езика на тялото, да жестикулира, да убеждава, да обяснява. Да се пазари и да предлага. Като всички престъпници, с които се беше срещал Ричър. До последния момент. Винаги вярваха, че може да им се размине.
Чан вдигна оръжието си. Ричър я погледна. Черна коса, спусната до раменете. Тъмни пронизващи очи — едното беше затворено, а другото беше приковано в мушката на оръжието ѝ. Като връх на игла с малко кръгло капаче.
— Заради Кийвър — каза тя.
Лошият трябваше да разбере.
— Можеше да съм аз.
Тя докосна спусъка. От пет метра разстояние. Куршумът достигна до целта си незабавно. Улучи мъжа в гърлото. Куршумът беше с метална ризница, така че го проби веднага и излетя от другата страна. Щеше да падне някъде далече сред пшеницата, където никога нямаше да го намерят. При следващата оран плугът щеше да го зарови в пръстта, където щеше да остане изгубен завинаги и щеше да се разпадне на съставните си елементи, олово и мед, и да се върне обратно в химическия състав на планетата, откъдето беше започнал съществуването си.
Мъжът изхърка, едно-единствено туберкулозно прокашляне, което проехтя много силно, и от раната бликна разпенена кръв. За секунда остана прав, все едно просто се подпираше на оградата, после всичко в тялото му се предаде отведнъж и той се свлече надолу, сякаш се беше разтопил — в безформена локва от ръце, крака, джинси и прическа.
— Къде се беше прицелила? — попита Ричър.
— В центъра на тялото — отговори Чан.
Ричър се усмихна.
— В центъра на тялото винаги е най-добре — каза той.
После измина пет метра, сграбчи мъжа за яката и колана отзад, вдигна го и го хвърли от другата страна на оградата.
Свинете дотичаха.
59
Не искаха да се прибират в градчето с пикапа, защото не искаха да седят на същите места, на които бяха седели онези хора, така че се върнаха с багера. Както и предишния път, Уестуд караше, а Ричър и Чан бяха застанали един срещу друг от двете му страни. Сега минаха по черния път. Беше бавно, но по-удобно. Паркираха багера пред центъра за земеделско оборудване. Продавачът излезе. Багерът беше огледан внимателно. Беше поизцапан от смачканата пшеница и поиздраскан отстрани. По кабината беше полепнала малко кал. А на предната кофа имаше вдлъбнатина, където я беше ударил куршумът. Багерът вече не беше чисто нов. Не точно. Ричър даде на човека пет хиляди от парите, които им бяха останали. Откъдето дошло, там и отишло.
После тримата поеха пеша обратно на юг, през малкия площад. Слънцето грееше. Едно хлапе подхвърляше топка срещу стената и я удряше с пръчка, когато отскочеше обратно към него. Беше същото хлапе, което бяха видели преди. Спряха на рецепцията на мотела, където Уестуд резервира много стаи наведнъж. За себе си, за фотографите от вестника и за всякакви помощници и стажанти. Новата служителка на рецепцията беше тийнейджърка. Може би от есента щеше да учи в колеж. Действаше бързо и делово. Беше енергична и жизнерадостна.