— Нямам право да отговарям на такива въпроси. Това е поверителна информация. За гостите. Нали разбираш? Не се съмнявам, че на негово място ти също щеше да го оцениш.
— Разбира се — отговори Ричър. — Звучи ми съвсем логично.
Той си взе ключа и излезе навън заедно с Чан. После се обърна към нея и каза:
— Не ме разбирай погрешно, но искам да се кача в стаята ти.
9
Двамата се качиха по металното стълбище в десния край на сградата, извита като подкова, и се озоваха почти пред вратата на Чан, номер 214. Последната стая в края беше номер 215. Чан отвори вратата с ключа си и двамата влязоха. Стаята приличаше на всяка друга в мотел, но според Ричър си личеше, че я използва жена. Беше подредена и въздухът ухаеше на чисто. Виждаше се малък куфар с колелца, в който прилежно бяха сгънати дрехи.
— Какви бележки би носил със себе си Кийвър? — попита Ричър.
— Добър въпрос — отговори Чан. — Обикновено носим лаптопи и смартфони. Така че всичките ни бележки да са записани във файл. Да се работи с клавиатурата изисква повече усилия, но така или иначе трябва да го направиш, защото в крайна сметка всичко трябва да влезе в архива. Но идеята на такъв частен случай е да не се записва в архива, така че защо да се занимава да води бележките си по този начин? Сигурно си ги е надраскал на ръка.
— И къде са тези бележки?
— Вероятно в джоба му.
— Или в стаята му. Зависи колко са. Трябва да проверим.
— Не знаем коя е неговата стая. И нямаме ключ от нея. Не можем да се сдобием с такъв, защото в този луксозен хотел очевидно се цени личното пространство на гостите.
— Според мен е стая двеста и дванайсет, двеста и тринайсет или двеста и петнайсет.
— Защо?
— Предполагам, че Кийвър е направил резервацията за теб, нали така? Сигурно е отишъл на рецепцията и е казал на служителя, че очаква да пристигне негова колежка. А този служител явно смята, че когато между двама гости има някаква бегла връзка, трябва да ги настани един до друг. Значи ти си в стая двеста и четиринайсет, защото Кийвър вече е бил настанен в стая двеста и тринайсет, двеста и петнайсет или може би двеста и дванайсет.
— Ако вече знаеше това, защо попита човека долу?
— Защото можеше да ми подскаже нещо. Но най-вече защото исках да произнеса името на Кийвър на глас. Просто е. Ако ме наблюдават, сигурно и ме подслушват, така че исках да ме чуят как го казвам.
— Защо?
— За да ги предупредя навреме — каза Ричър.
Ричър и Чан отидоха до стая 212 през две врати. Не беше трудно да я изключат от списъка. Завесите беше спуснати и се чуваше приглушеният звук от телевизора. Значи не беше стаята на Кийвър. Стая 213 и стая 215 бяха празни. Завесите им не бяха спуснати, но и в двете цареше пълен мрак. Ричър предположи, че са ги почистили тази сутрин, а след това никой не е влизал в тях. По закона на вероятностите едната беше свободна, а другата беше на Кийвър — предплатена, но останала празна поради някакви необикновени обстоятелства. Свободната стая трябваше да изглежда съвсем безлично, а тази на Кийвър трябваше да подсказва за някакво човешко присъствие, дори съвсем бегло — сгъната пижама, която се подава изпод възглавницата, книга на нощното шкафче или куфар, прибран зад някой стол.
Вътре беше прекалено тъмно, за да се види нещо подобно.
— Какво предпочиташ? — попита Ричър. — Да хвърлим ези-тура или да изчакаме до сутринта?
— И какво ще направим тогава? — попита Чан. — Ще разбием вратата с ритници? Това място се вижда идеално от рецепцията.
Ричър хвърли поглед надолу и видя едноокия, който влачеше един сгъваем стол през паркинга. Беше същият стол, на който Ричър беше спал до оградата. Едноокият го намести на асфалта пред прозореца на рецепцията и се настани на него като шериф от Дивия запад на верандата, за да наблюдава от там. Наблюдаваше, без да гледа право към стая 214. Гледаше по-надолу и малко надясно. Значи не беше и право към стая 113.
Гледаше така, че да вижда и двете стаи едновременно. Интересно.
В този момент Ричър си спомни къде беше видял същия стол тази сутрин, изоставен на алеята за коли, хвърли поглед към стая 106 и пресметна ъглите наум.
Интересно.
Той се облегна с лакти на перилата.
— Предполагам, че въпросът дали да разбием вратата с ритници зависи от това колко спешна ти се струва цялата работа.
Чан се облегна до него.
— Никой не познава всеки път. Не и през цялото време.
— Но все пак понякога познаваме, нали?
— Сигурно.
— И как ще бъде този път?
— А ти как мислиш?
— Аз не участвам в твоята командна верига. Не би трябвало да има значение какво мисля.