Нагоре и вдясно, на втория етаж, покрай завесите на един прозорец по средата се процеждаше светлина. Стая 203. Вероятно в нея беше мъжът, който беше пристигнал с влака. Сигурно беше отворил малката си кожена чанта и си подреждаше нещата. Кремове и мазила в банята, някои неща в гардероба, други в чекмеджетата. Макар че според Ричър размерът на чантата представляваше сериозен проблем. Изглеждаше висококачествена изработка, използвана дълго, но внимателно. Беше от дебела шагренирана кожа, кафява на цвят, с месингови закопчалки. С класическа форма и сигурно имаше нещо като вътрешна рамка, която да я поддържа. Но не беше голяма. А мъжът щеше да прекара в града поне двайсет и четири часа. Може би и повече. С чанта, която беше твърде малка, за да побере резервен костюм или резервен чифт обувки.
Опитът на Ричър сочеше, че това беше необичайно. Повечето цивилни си носеха резерви от всичко — в случай че се полеят с нещо, времето се промени или неочаквано ги поканят някъде.
Десет минути по-късно ръбчето от светлина на прозореца изчезна и в стая 203 настъпи пълен мрак. Едноокият остана на мястото си, облегнат назад — може би наблюдаваше, а може би не. Ричър продължи да гледа от сенките още петнайсет минути — толкова, колкото беше необходимо, — докато не се увери, че няма да се случи нищо повече. После се съблече и сгъна дрехите си така, както правеше винаги — същия панталон под поредния нов матрак, — влезе за малко под душа и се отпусна на леглото. Остави завесите отворени и настрои алармата в главата си да го събуди в шест сутринта или в случай на неочакван шум през нощта. Което настъпи първо.
Утрото дойде мълчаливо и отново беше златисто, но безкрайно бледо. Силозите хвърляха слаби сенки, които бяха толкова дълги, че стигаха чак до мотела. Ричър се изправи на леглото и погледна навън. Пластмасовият стол си беше на същото място, на алеята пред прозореца на рецепцията, на трийсетина метра от там, но едноокия го нямаше. Ричър предполагаше, че си беше тръгнал в четири сутринта. В най-дълбокия час на нощта. Сигурно беше отишъл да си легне.
Завесите на стая 203 все още бяха спуснати. Вътре беше мъжът, който беше пристигнал с влака. Сигурно още спеше. Ричър стана и се върна от банята с хавлия, увита около кръста. Отвори прозореца на стаята си. За да се проветри. И за да чува по-добре. От широката улица долиташе шум от автомобили. С обикновени осемцилиндрови бензинови двигатели и дебели гуми, които изтракваха върху релсите, вградени в асфалта. Сигурно бяха пикапи. Хората отиваха да хапнат. Закусваха още по изгрев слънце.
Той продължи да наблюдава, без да пие кафе. Позволи си една приятна фантазия — как се обажда в закусвалнята и поръчва кана кафе на новата си най-добра приятелка сервитьорката, така че да му я донесе в стаята след няколко минути. Но не знаеше номера, а в стаята му нямаше телефон. Освен това не беше облечен. На трийсетина метра от него, от другата страна на постройката с форма на подкова, прозорецът на рецепцията светеше. Но вътре не се виждаше никакво движение. Беше най-обикновен стар мотел и две трети от стаите не бяха заети, а от изгрев слънце не беше минало много време.
Ричър седеше и наблюдаваше търпеливо, като очакваше в крайна сметка да бъде възнаграден. И това наистина се случи — след почти цял час. Първо едноокият се показа на вратата на рецепцията, застана на прага и подуши въздуха, както правят хората сутрин. После се огледа, за да обхване с поглед целия периметър на малкото си владение, с местата за паркиране, алеята покрай стаите на първия етаж и металната пътека покрай стаите на втория етаж. Огледа всичко, без да бърза, сякаш правеше визуална инспекция, и Ричър си помисли, че го прави най-вече по задължение, но все пак и с известна гордост. После мъжът си спомни за територията точно зад гърба си, която все още не беше инспектирана, обърна се да я огледа и видя сгъваемия стол, който не беше на мястото си. Отиде до него и го завлече обратно пред стая 102, където го подреди точно както всички останали на първия етаж — в идеална редица под столовете, подредени пред стаите на втория етаж.
Значи беше по задължение, а не от гордост. Защото предишния ден не си беше направил труда да върне стола на мястото му. Беше го оставил там, където си беше. Но този ден беше различен. С нещо. Мъжът от рецепцията се държеше като притеснен командир на малка военна база преди посещение на бригаден генерал.