— Включи се гласова поща — каза тя. — Стандартното съобщение от телефонната компания. Не беше записано от абоната. Не казаха име. Само номера, с който съм се свързала. Звучеше като мобилен телефон.
— Трябваше да оставиш съобщение — каза Ричър.
— Нямаше смисъл. Тук няма покритие, така че не могат да ми върнат обаждането.
— Опитай се пак да се свържеш с Кийвър. За всеки случай.
— Не искам. Не искам да чуя как няма да ми вдигне.
— Той или е добре, или не е. Няма значение дали ще му се обадиш.
Тя извади мобилния си телефон, за да провери номера, но след това го набра на по-старото устройство. Както и преди, Чан се заслуша за малко и прекъсна връзката, без да каже нищо. След това опита с друг номер. Резултатът беше същият.
Тя поклати глава.
— Не вдига.
— Ще трябва да отидем до Оклахома Сити — заяви Ричър.
13
С влака щяха да пътуват по-бързо, но той тръгваше чак след осем часа, така че двамата потеглиха с колата под наем, която беше взела Чан. Беше компактен зелен джип форд. Отвътре изглеждаше безличен и без отличителни белези, носеше се силна миризма на шампоан за тапицерия. След минута вече караха извън града по стария маршрут на заселниците, а след това завиха на юг, на запад и отново на юг през необятната шахматна дъска на безкрайните златни поля, докато не излязоха на едно провинциално шосе, което водеше към магистралата на триста и двайсет километра от там.
Шофираше Чан, по тениска. Ричър беше дръпнал седалката си по-назад, за да се облегне удобно, и я наблюдаваше. Чан караше с една ръка ниско на волана, а другата беше отпуснала в скута си. Очите ѝ не спираха да се движат — напред към пътя, към огледалата за обратно виждане и отново напред към пътя. Понякога се усмихваше за кратко, а после се намръщваше сякаш в отговор на мислите в главата си. Беше привела рамене малко напред, така че беше леко прегърбена. Ричър го разтълкува като желание да изглежда по-дребна, отколкото беше в действителност. Самият той не одобряваше това желание. На него му изглеждаше точния размер. Имаше дълги крайници и изглеждаше солидна, но не и на неподходящите места.
„Смятам се за приятен човек, но съм сигурна, че не аз съм причината.“
Той не каза нищо. Тя отново погледна в огледалото.
— Зад нас кара един пикап.
— На какво разстояние? — попита той.
— Около сто метра.
— Откога е там?
— От километър и половина.
— Шосето е за всички — сви рамене Ричър.
— Отначало ни настигна много бързо, но сега се държи на разстояние. Все едно ни търсеше и вече ни е намерил.
— Само една кола ли е?
— Не виждам друга.
— Не е кой знае каква сила.
— Мисля, че са двама мъже. Шофьорът и един пътник до него.
Ричър не искаше да се обръща, за да погледне. Не искаше някой да зърне бледото петно на нечие разтревожено лице през задното стъкло на колата. Затова се приведе малко и се отмести встрани, за да види отражението на колата в страничното огледало на Чан. Пикапът се движеше на около сто метра зад тях. Заприлича му на форд. Беше голяма и сериозна машина, която ги следваше, без да се крие. Беше тъмночервена, като смесения магазин. В нея седяха двама мъже — един до друг, но на голямо разстояние заради екстравагантната ширина на автомобила.
Ричър отново се изправи и погледна напред. Отдясно се виждаше само пшеница, отляво също, а шосето беше изпънато като конец чак до далечния хоризонт. От двете страни имаше банкети с чакъл, за да се оттича водата, но нямаше канавки. Нито място за обръщане. Полята изглеждаха безкрайни. Почти буквално. Може би нивите с пшеница продължаваха чак до изхода на магистралата. На триста и двайсет километра от тук. Изглеждаше му напълно възможно.
Наоколо не се виждаше друга кола.
— Тренирала ли си за това в школата на ФБР в Куонтико? — попита той.
— Донякъде — отговори тя. — Но беше много отдавна. И обучението беше в друга обстановка. Предимно в градски условия. Със светофари, кръстовища и еднопосочни улици. Тук не разполагаме с много възможности. Ти преминавал ли си такова обучение?
— Не, никога не ме е бивало в шофирането.
— Да ги оставим ли да направят първия ход?
— Първо трябва да разберем какво са им наредили да направят. Ако само ни наблюдават, можем да ги закараме чак до Оклахома Сити и да ги изгубим, след като влезем в града. Единствените битки, които наистина печелиш, са онези, в които не участваш.