— А ако са им наредили нещо друго?
— Тогава ще го направят така, както става по филмите. Ще ни ударят в движение.
— За да ни сплашат? Или нещо по-лошо?
— Би било много сериозен ход от тяхна страна.
— Ще го направят така, че да прилича на случаен инцидент. Някаква туристка е заспала на волана на това дълго право шосе и е катастрофирала. Сигурна съм, че непрекъснато стават такива неща.
Ричър не отговори.
— Не можем да им избягаме — каза Чан. — Не и с тази кола.
— Тогава да ги оставим да ни настигнат, да влезем в насрещната лента и да ударим спирачките. Така ще ни изпреварят.
— Кога да го направим?
— Не ме питай — отговори Ричър. — Аз се провалих на курса по тактическо шофиране. Не изкарах и един ден. Накараха ме да завърша друг курс вместо него. Предполагам, че трябва да го направиш, когато започнат да ти изглеждат големи в огледалото за обратно виждане.
Чан продължи да шофира. Вече държеше волана с две ръце. Мина една минута. После две.
— Искам да видя как карат — обади се тя. — Трябва да ги принудим да направят първата крачка.
— Сигурна ли си?
— Те са домакините в този мач. Трябва да ги изненадаме.
— Добре. Ускори малко.
Тя натисна газта, а Ричър се обърна и погледна през задното стъкло. Бледо петно, разтревожено лице.
— По-бързо — каза той.
Малкият зелен форд подскочи и се откъсна на почти двеста метра напред, но след това пикапът реагира. Решетката му се надигна над шосето и се втурна към тях.
— Кажи ми колко им остава в реално време — нареди Чан. — Не мога да преценя, като ги гледам в огледалата.
— Сега са на осемдесет метра зад нас — отговори Ричър. — Значи имаме осем секунди.
— По-малко, защото ще намаля. Колата може да се преобърне от тази маневра.
— Шейсет метра.
— Добре, пред нас няма никой.
— Зад нас също. На шосето сме само ние и те. Четирийсет метра.
— Продължавам да намалявам скоростта. Не можем да го направим с повече от сто километра в час.
— Двайсет метра.
— Ще го направя, когато се доближат на десет.
— Добре, сега! Направи го сега.
И тя го направи. Зави рязко наляво, скочи на спирачките и пикапът профуча на няколко сантиметра от задния десен ъгъл на тяхната кола, но не ги закачи, а продължи напред с голяма скорост, така че измина голямо разстояние, преди на свой ред да спре. Междувременно малкият зелен форд продължи да се клати и да се разтърсва още известно време, но най-сетне спря, след което се върна обратно в правилната лента на сто метра зад пикапа. В рамките на няколко шумни секунди двете коли бяха разменили местата си.
— Добре, сега очевидно следва въпросът какво да правим — обади се Чан. — Ако завием обратно, и те ще завият обратно. И ще продължат да ни преследват.
— Карай право към тях — каза Ричър.
— И какво, да ги блъснем?
— Това винаги е възможен вариант.
Но пикапът се раздвижи пръв. Колата направи обратен завой на шосето и потегли обратно към тях, но много бавно, почти с пълзене, все едно караше на първа. Ричър го разтълкува като послание. Като бяло знаме.
— Искат да говорят с нас — каза той. — Искат да го направят лице в лице.
Пикапът спря на десет метра от тях и двете врати се отвориха едновременно. От колата слязоха двама мъже. Бяха едри екземпляри — и двамата бяха високи около метър и осемдесет и тежаха около сто килограма, и двамата бяха към средата на трийсетте, и двамата носеха огледални тъмни очила и тънки памучни якета върху тениските си. Изглеждаха предпазливи, но самоуверени. Приличаха на хора, които знаят какво правят. Приличаха на представители на домакините.
— Сигурно са въоръжени — каза Чан. — Иначе нямаше да го направят по този начин.
— Възможно е — каза Ричър.
Двамата мъже заеха позиция по средата на ничията земя между двете коли. Единият застана отляво на осовата линия, а другият — отдясно. Стояха спокойно и чакаха с отпуснати ръце.
— Прегази ги — каза Ричър.
— Не мога да направя такова нещо.
— Добре, тогава ще отида да видя какво искат. Ако възникне проблем, продължавай без мен към Оклахома Сити. Пожелавам ти успех.
— Не, недей да слизаш от колата. Опасно е.
— За мен или за тях? Това са просто две момчета от провинцията.
— Налага се да приемем, че са въоръжени.
— Временно.
— Ти си луд — каза тя.
— Може би — отговори Ричър. — Но не забравяй, че Чичо Сам ме е направил такъв. Шофирането беше единственият курс, който не съм издържал.
Той отвори вратата на колата и излезе навън.