— По-добре да спрем. Преди туристката наистина да е катастрофирала. Да пием по едно кафе.
— Не разбирам как пиеш толкова много кафе — каза Чан.
— Гравитация — отговори Ричър. — Когато наклониш чашата, кафето започва да се излива навън. Нямаш друг избор, освен да го изпиеш.
— Сърцето ти сигурно през цялото време бие като чук.
— По-добре така, отколкото да не бие изобщо.
След два километра видяха табела и излязоха от магистралата на един паркинг, на който се предлагаха обичайните удобства — бензиностанция, тоалетни и старомодна каменна постройка с фасада, донякъде обезобразена от ярките неонови светлини на кафене и закусвалня от модерна търговска верига. След като паркираха, двамата излязоха от колата и се протегнаха. Беше късен следобед и все още беше топло. Двамата минаха през тоалетните и се срещнаха в кафенето. Ричър си поръча обичайното голямо горещо черно кафе, а Чан си взе айскафе с мляко. Намериха си място в ъгъла и Чан остави телефона си на масичката. Устройството беше тънко, със сензорен дисплей и размерите на книга джобен формат. Тя се зае за работа — отначало в менюто за обажданията, после в текстовите съобщения и накрая в електронната поща.
— Няма нищо от Кийвър — съобщи накрая тя.
— Пробвай да му се обадиш пак.
— И двамата знаем, че няма да вдигне.
— Ставали са и по-странни неща. Веднъж бях вдигнал по тревога три различни полицейски управления и Националната гвардия, за да издирваме един човек, а той изведнъж се появи, добре отпочинал след екскурзия извън щата.
— И двамата знаем, че Кийвър не е на екскурзия.
— Нищо, обади му се.
Чан го направи след дълга и неохотна пауза, като първо се обади на телефонния му номер у дома, а след това — на мобилния.
Никой не вдигна и на двата.
— Пробвай пак да се обадиш на номера в Лос Анджелис — каза Ричър. — Онзи от листчето, на което пишеше за двеста смъртни случая.
Чан кимна, нетърпелива да приключи с това. После набра номера и вдигна телефона до ухото си. Но този път от другата страна вдигнаха.
— Добър ден, господине — каза тя, малко изненадана. — Бихте ли ми казали с кого разговарям?
Отговорът сигурно беше обичайният в подобни случаи — Ричър беше отговорил по същия начин, когато му беше задала този въпрос. „А кой пита?“
— Казвам се Мишел Чан — представи се тя. — Работя като частен детектив в Сиатъл. Преди това бях във ФБР. Сега работя с един колега, който се казва Кийвър. Мисля, че има вероятност той да се е свързал с вас. Намерихме телефонния ви номер в неговата мотелска стая.
Ричър нямаше представа какъв беше следващият въпрос на човека от другата страна на линията, в далечния Лос Анджелис, но съвсем скоро се досети, че се е отнасял за правилното изписване на фамилията Кийвър, защото Чан каза:
— К-и-й-в-ъ-р.
Последва дълга пауза, а след това отговор, който почти със сигурност беше отрицателен, защото Чан каза:
— Сигурен ли сте?
Разговорът продължи предимно еднопосочно, от страната на човека от Лос Анджелис, когото Ричър не чуваше, а изражението на лицето на Чан подсказваше за хиляди възможни сценарии, така че не можеше да научи нищо от него. Ричър остана с усещането, че човекът от другата страна изчерпва една тема, преди да премине към следващата. С големи подробности. Може да беше актьор. Или продуцент от киното. Контекстът не беше ясен. В крайна сметка Ричър се отказа да сглоби някакъв правдоподобен разказ от наличната информация и просто зачака.
Накрая Чан се сбогува със събеседника си, прекъсна връзката, пое си дъх, отпи глътка айскафе и съобщи:
— Казва се Уестуд. Работи като журналист във вестник „Ел Ей Таймс“. Всъщност е редактор на отдел „Научни изследвания“. Но ми каза, че отделът му не е много голям. Най-често пише дълги и подробни статии за неделната притурка. Твърди, че Кийвър никога не му е звънял. По навик записва всички входящи обаждания в момента, като използва кодирана база данни, защото според него журналистите вече нямат друг избор, освен да го правят, в случай че някой се опита да осъди вестника. Или те самите решат да осъдят вестника, за който работят. Но името на Кийвър не е записано в неговата база данни. Следователно не му е звънял.
— Този Уестуд определено не е клиентът, нали?
Чан поклати глава.
— Не, щеше да ми каже. Все пак му обясних, че работя с Кийвър.
— Когато намерихме телефонния номер, ти каза, че може да е на клиента или на независим източник, който да потвърди информацията. Или на източник, от когото да се получи допълнителна информация. И така, ако не е на клиента, остава да е едно от другите две неща. Може би Кийвър е смятал да му се обади. След като се обади на теб. Или пък това да е била твоята роля. Да поддържаш контакт с Уестуд. По някакъв въпрос.