— Налага се да приемем вероятността този номер да няма нищо общо с Кийвър. Възможно е листчето да е било в стаята още преди няколко месеца.
— По какво работи Уестуд в момента?
— Някаква дълга статия за произхода на пшеницата. Как са кръстосали древните прародители, за да се стигне до съвременната пшеница. Звучи ми като поръчков материал. Все едно някой иска да каже, че пшеницата и без това вече е генномодифицирана, така че няма проблем да продължим да я изменяме.
— Важно ли е това? Имам предвид, че видяхме доста пшеница по пътя насам.
— Предостатъчно за цял живот. Но аз съм на страната на адвокатите на защитата. Възможно е това листче да е било в стаята от цяла година насам. Или от две години. Може да го е оставил всеки един от последните петдесет гости на мотела, които са били настанени в нея. Или от последните сто.
— Как мислиш, доколко е известен телефонният номер на Уестуд? — попита Ричър.
— Зависи кога го е сменил за последен път. Ако е по-стар, със сигурност е известен. В последно време е така. Особено за журналистите. Ако го потърсиш както трябва, все ще го намериш някъде в интернет. Нашият опит сочи, че повечето журналисти предпочитат това положение. Така им е по-лесно да си създадат мрежа от източници.
Ричър изпи кафето си, без да каже нищо.
— Какво мислиш? — попита го Чан.
— Мисля, че адвокатите на защитата ще спечелят делото. Но един-двама от съдебните заседатели няма да могат да спят спокойно. Защото има и друга версия, която ще им се стори също толкова убедителна, докато лежат с отворени очи в четири сутринта. Версията започва с твоето първо впечатление — за някакъв потаен тип, който плаща в брой или с чекове, написани на ръка, поел на някаква налудничава мисия, защото според него пшеницата ще убие двеста души. Или нещо подобно. И за да го докаже, говори с някакъв журналист, който също знае истината. А най-важното е този телефонен номер. Този номер ни доказва нещо за нашия човек. Той го е изровил от интернет. Защо? За мен това листче е свързващото звено в цялата история. Историята на някакъв странен маниак и неговата теория за заплахата, която не изглежда реална, но после изведнъж става точно такава.
— Най-добре да продължим — каза Чан.
16
Малкият зелен форд имаше вградена навигация, която откри къщата на Кийвър без никакви затруднения — беше в западнал жилищен комплекс в предградията на север от Оклахома Сити. Къщата беше на един етаж и се намираше на улица без изход. На двора имаше младо дърво, което изглеждаше почти изсъхнало. От дясната страна имаше алея за коли и гараж за един автомобил. Покривът на къщата беше от кафяви асфалтови плочи, а облицовката — от жълт винил. Сградата не беше архитектурен шедьовър, но на светлината от залязващото слънце изглеждаше посвоему приятна. Приличаше на нечий дом. Ричър лесно си представи едрия мъж, който влизаше в нея, изритваше обувките си настрани и се отпускаше в стария си фотьойл, а след това може би си пускаше мача по телевизията.
Чан паркира на алеята. Двамата слязоха и се приближиха до входа. Имаше звънец и медно чукче — опитаха и с двете, но никой не отговори. Вратата беше заключена. Бравата не помръдваше. През прозорците се виждаха тъмни стаи.
— Има ли семейство? — попита Ричър.
— Разведен е — отговори Чан. — Като много други.
— И не е от хората, които оставят резервен ключ под саксията.
— Освен това не се съмнявам, че има аларма.
— Изминахме дълъг път, за да дойдем до тук.
— Така е — каза Чан. — Да погледнем от задната страна. В това време може би е оставил някой прозорец отворен. Или поне открехнат.
На улицата беше тихо. Имаше само седем подобни къщи — по три от всяка страна и още една в дъното на улицата. Не минаваха нито коли, нито пешеходци. Никой не ги наблюдаваше и не проявяваше интерес към тях. Кварталът не беше от онези, в които съседите се организират доброволно, за да пазят реда. Изглеждаше като някакво временно местожителство, но на забавен каданс — сякаш и в седемте къщи живееха разведени мъже, на които ще им трябват още година-две, преди да си стъпят на краката.
Оградата на задния двор на Кийвър беше скована от дъски на височината на човешки ръст, посивели от времето. Имаше малка добре поддържана морава и веранда с плетен тръстиков стол. Задната стена беше облицована със същия жълт материал. Имаше четири прозореца и врата. Всички бяха затворени. Вратата беше солидна в долната си част и с девет малки прозорчета в горната. Приличаше на врата на фермерска къща. Зад нея имаше малко преддверие, което водеше към кухнята.