— Разполагаме с ограничена информация.
— Защо е ограничена?
— Защото се налага да работим отзад напред, господин Уестуд. Смятаме, че той се е канел да ви се обади, за да получи експертно мнение или информация по някакъв въпрос. И искаме да разберем какъв е този въпрос, по който бихте могъл да му бъдете полезен.
— Аз съм журналист. Не съм експерт по нито един въпрос.
— Но сте информиран.
— Всеки, който прочете статиите ми, става също толкова информиран, колкото съм аз.
— Според мен повечето читатели си представят, че не използвате в статиите си цялата информация, с която разполагате. Хората приемат, че знаете повече, отколкото излиза във вестника. Може би има неща, които нямате право да отпечатате по юридически причини. И други подобни. Освен това приемат, че по принцип си падате по подобни теми. И се впечатляват от длъжността ви.
— Възможно е — съгласи се Уестуд. — Но все пак става дума за разговор, който така и не се е провел.
— Не, сега става дума за клиента на Кийвър. Вече си представяме някой запален човек, който има много свободно време. Разполагаме с доказателства, че многократно се е обаждал на Кийвър. Оставаме с впечатлението, че е такъв тип човек. И очевидно има някаква тема, по която е запален. Аз вече казах как мога да се обзаложа, че е звънял на всички от Белия дом надолу. На стотици различни хора. Включително и на вас. Защо да не ви се обади? Вие сте научният редактор на голям вестник. Може би сте написали някаква статия, която има връзка с неговата тема. Може би е потърсил вашия телефонен номер в интернет не с идеята да го даде на Кийвър, не и в началото, а за да ви се обади. Според мен този човек има някакъв странен проблем, свързан с науката, и е убеден, че вие можете да го разберете. Затова си мисля, че може би ви се е обадил. Мисля си, че може би сте разговаряли.
От другата страна на линията последва кратка пауза. После Уестуд заговори отново и гласът му беше малко приглушен, все едно се стараеше да не се разсмее.
— Вижте, аз работя за „Ел Ей Таймс“ — каза той. — В Лос Анджелис. Който се намира в щата Калифорния. И телефонният ми номер може да бъде открит в интернет. Което е много хубаво, но също така означава, че през цялото време ми се обаждат разни странни типове. По цял ден и по цяла нощ. Чувал съм за всички откачени научни проблеми, за които можете да се сетите. Хората ми се обаждат за извънземни, летящи чинии, раждания и самоубийства, радиация и контрол на съзнанието — и това е само през последния месец.
— Записват ли се тези обаждания в базата данни?
— Тези обаждания представляват по-голямата част от базата данни. Всеки репортер ще ви го каже.
— Можете ли да търсите в нея по зададена тема?
— Не сме толкова съвестни в записването на подробностите. Тези типове никога не млъкват. Затова най-често използваме категории. Този тип откачалка или онзи тип откачалка. Рано или късно блокирам номерата, от които ми се обаждат. В момента, в който започнат да прекаляват. Все пак и аз трябва да спя от време на време.
— Потърсете Мадърс Рест.
— Какво е това?
— Име на град. Две отделни думи. „Майчин отдих“ — все едно майка ви е седнала да си почине.
— Защо се казва така този град?
— Не знам — отговори Ричър.
Двамата ясно чуха тракането на клавишите от другата страна на линията. Уестуд явно задаваше търсене в базата данни. По тема.
— Няма нищо — каза той.
— Сигурен ли сте?
— Името е доста характерно.
Ричър не отговори.
— Не искам да кажа, че клиентът на вашия колега не ми се е обаждал — уточни Уестуд. — Вероятно ми се е обадил. Всички познаваме такива хора. Въпросът е как да разбера кой от всичките е бил?
Двамата излязоха от затворената улица, на която беше къщата на Кийвър, а после и от жилищния му комплекс, подминаха магазин за намалени стоки и стигнаха до изхода за магистралата. На пет часа шофиране в дясната посока беше Мадърс Рест, а на десет минути вляво беше центърът на Оклахома Сити, където имаше ресторанти за барбекю и прилични хотели.
Изведнъж Чан каза:
— Не, трябва да се върнем.
18
Вместо в ресторант за барбекю двамата се нахраниха в ледената флуоресцентна тишина на една закусвалня от третата по големина национална верига, която намериха на един паркинг. Ричър си взе чийзбургер в опаковка от гланцирана хартия и кафе в чаша от стиропор. Чан си взе салата в пластмасова кутия, голяма колкото баскетболна топка, съставена от кръгла бяла купа и кръгъл прозрачен капак. Беше напрегната и може би малко уморена от шофирането, но дори при това положение беше добра компания. Прибра косата си зад ушите и превърна борбата със салатата в споделено забавление, като я погледна с широко отворени очи и демонстрира шест различни вида полуусмивки в целия спектър от разкаянието и смирението до развеселеното очакване. Ричър взе чийзбургера си и се опита да отхапе от него.