— Благодаря ти за помощта досега — заговори тя.
— Моля — каза той.
— Трябва ни по-дългосрочна договорка.
— Трябва ли ни?
— Не е редно да почнем да работим в екип, ако ще се наложи да довърша работата сама.
— Най-добре да се обадиш в полицията — каза той.
— И какво да им кажа? Да съобщя за изчезнало лице? Защото засега няма нищо друго. Независим пълнолетен, който липсва от два дни — с професия, в която често се налага да се пътува без предизвестие. Няма да предприемат нищо. Нямаме никакви доказателства.
— Вратата на къщата му.
— Не е разбита. Отключената врата е доказателство за небрежността на собственика, а не за извършено престъпление.
— Значи искаш да ме наемеш, така ли? Как ще стане с ниските разходи, които трябва да поддържате?
— Просто искам да ми кажеш какви са ти намеренията.
Ричър не отговори.
— От тук можеш да си хванеш стоп до Оклахома Сити. Няма да ти се разсърдя.
— Аз бях тръгнал към Чикаго. Преди да стане студено.
— Същата работа. Хвани си стоп до Оклахома Сити и продължи с влака. Със същия влак, с който пътуваше досега. Сигурна съм, че няма да има друго такова закъснение.
Той не отговори. Беше започнал да харесва високите ѝ обувки с връзки. Бяха практични, но освен това изглеждаха добре. Джинсите ѝ бяха стари и изтъркани от пране, с ниска талия. Тениската ѝ беше черна — нито твърде тясна, нито твърде широка. Очите ѝ не се откъсваха от неговите.
— Ще дойда с теб — каза той. — Но само ако ти искаш да го направя. Това си е твоя работа, а не моя.
— Не ми е удобно да те моля.
— Ти не ме молиш. Аз ти предлагам.
— Не мога да ти платя.
— Аз вече имам всичко, което ми трябва.
— Какво по-точно?
— Няколко долара в джоба и четирите посоки на света.
— Питам, защото трябва да разбера какви са причините.
— За кое?
— За това, че ми помагаш.
— Според мен хората винаги трябва да си помагат.
— Работата може да се окаже по-сериозна, отколкото изглежда.
— Не се съмнявам, че и двамата сме виждали по-сериозни работи.
Чан помълча малко.
— Последен шанс — каза тя.
— Ще дойда с теб — заяви той.
Когато слязоха от магистралата, вече беше тъмно. Провинциалното шосе прекосяваше безкрая. Виждаше се само светлината на фаровете. Малкият форд ръмжеше равномерно и се носеше по пътя, като от време на време подскачаше по износения асфалт, а от двете му страни смътно проблясваха бледите стъбла на пшеницата. В небето имаше редки облаци, бледа луна и далечни звезди.
Нямаше как да разберат кога подминаха мястото, където бяха оставили двамата братя Мойнахан. Но тъмночервения пикап вече го нямаше. Не го видяха никъде — нито на самото шосе, нито на изходите вляво и вдясно, които водеха през полята обратно към Мадърс Рест. Самото градче беше на километър и половина пред тях, бледо и призрачно в мрака, а силозите му се извисяваха над всичко останало на хоризонта. Влязоха по стария маршрут на заселниците, през най-широката застроена част, където имаше по шест пресечки ниски постройки в двете посоки, завиха на малкия площад и се приближиха към мотела. Прозорецът на рецепцията светеше.
— Шоуто може да започне — каза Чан.
Тя паркира на мястото под стаята си и изключи двигателя. Двамата останаха неподвижни за миг във внезапната тишина, после излязоха от колата. Пъхнаха ръце в джобовете си, където бяха взетите пистолети, и останаха до колата в неясната жълтеникава светлина на електрическите крушки, които светеха над вратите на всяка стая.
Нямаше никакво движение. И никакъв шум. Нямаше и следа от братята Мойнахан или от някакъв отряд. Нищо.
После едноокият мъж излезе от рецепцията. Забърза към тях по същия начин както преди, като размахваше ръце. Когато ги доближи, сведе единственото си око към земята и си пое дъх, преди да заговори.
— Извинявам се — каза той. — Беше допусната грешка. Която доведе до недоразумение. Можете да използвате стая 215, докато се върне другият господин.
Чан не отговори.
— Разбрахме се — каза Ричър.
Едноокият кимна, все едно искаше да направи уговорката по-официална, после се обърна и забърза в обратната посока. Чан го проследи с поглед.