Тя помълча малко, после заговори:
— Може ли да те попитам нещо?
— Естествено — каза той.
— На вечеря ли сме?
— Така пишеше в менюто. Менюто за обяд беше друго, а това със сигурност не ми прилича на закуска.
— Не, имам предвид дали сме на вечеря, вместо да хапваме нещо по пътя.
— Вечеря със свещи и пиано?
— Не е задължително.
— И хора, които свирят на цигулки и продават рози по масите?
— Ако е подходящо.
— Имаш предвид, като на среща?
— Най-общо казано — отговори тя.
— Честно ли да ти кажа? — попита той.
— Задължително.
— Да кажем, че бяхме открили Кийвър още вчера — ако беше слязъл от влака или ако беше паднал някъде на полето и си беше изкълчил глезена, така че да е прегладнял и обезводнен, но иначе да си е добре — тогава, да, със сигурност щях да те поканя на вечеря и ако ти беше приела, щяхме да сме заедно горе-долу по това време, така че това, общо взето, може да се смята за вечеря.
— Само общо взето?
— Ние не открихме Кийвър. Така че може да се смята и за хапване по пътя.
— Но ти щеше да ме поканиш на вечеря?
— Абсолютно.
— Защо?
— Защото си човек, с когото ми е приятно да вечерям.
Този път тя мълча по-дълго, в продължение на пет-шест секунди, почти до момента, в който да стане неудобно, и после каза:
— Аз щях да приема по същата причина.
— Отлично.
— Така че не го забравяй. Ние двамата сме на вечеря. А не хапваме по пътя. И това е факт, а не въпрос на гледна точка.
— Тогава защо ме попита?
— За да съм сигурна, че знаеш.
И така, тази вечер Ричър нямаше нужда да спи на стол за хранене. Двамата си поръчаха десерт и кафе, бавно и спокойно, без да бързат за никъде, защото и двамата решиха да повярват в неизбежното. След това Чан плати сметката и се изправи, Ричър се изправи заедно с нея и тя го хвана под ръка, все едно бяха заедно от много отдавна. Двамата излязоха от ресторанта бавно и спокойно, без да бързат за никъде, изчакаха асансьора, качиха се на петия етаж и отвориха вратата на стаята.
А след това нещата станаха по-малко бавни и по-малко спокойни, и малко повече прибързани. Чан беше топла и уханна, с гладка кожа и дълги крайници, и беше млада, но не прекалено, и беше достатъчно силна, за да му отвърне, и достатъчно здрава, за да не се тревожи за нея. Ричър много я харесваше и тя явно също го харесваше. След това си поговориха малко, а после тя заспа и тогава той също заспа — по най-добрия възможен начин да заспиш.
24
Качването в самолета започна точно навреме, в седем и двайсет сутринта. Чан теглеше куфара си по пътеката, а Ричър я следваше, докато не стигнаха до евтините си места. Чан сложи куфара си в отделението за багаж под тавана и зае мястото до прозореца. Ричър седна до пътеката.
После попита:
— Добре ли познаваш Лос Анджелис?
— Достатъчно, за да намеря сградата на вестника.
— Може би човекът си работи от вкъщи.
— В такъв случай няма да се срещнем там. Сигурна съм, че адресът му е тайна, дори това да не важи за номера на мобилния му телефон. Ще избере някое кафене в квартала.
— Съгласен съм. Но кой квартал? Всичките ли ги познаваш?
— Сигурно пак ще трябва да вземем кола под наем. Трябва да си поискаме такава, която има навигация.
— Освен ако той вече не е на работа и не иска да се срещнем там. Тогава можем да хванем такси.
— Ще пристигнем твърде рано. Все още няма да бъде на работа.
— Добре, нека да се обадим на мобилния му, когато кацнем, и ще го оставим да реши вместо нас. В кафене или в редакцията на вестника. С кола под наем или с такси.
— Ако изобщо се съгласи да се срещнем.
— Двеста смъртни случая. Това е голяма история.
— За която вече е слушал, поне според теб. Когато му се е обадил клиентът на Кийвър. И явно не му е направил сериозно впечатление.
— Едно е да слушаш, друго е да чуеш. Точно това е нашият проблем. Съмнявам се, че Уестуд изобщо знае с какво разполага. Той не е чул най-важното и бележките му явно нямат особен смисъл. Все едно ще се опитваме да отключим катинар със спагети.
— Ами ако не успеем?
— Не знам какво значи това.
— Тази сутрин си оптимистично настроен.
— Неизбежен резултат. От вечерта, която прекарах много приятно.
— И аз.
— Радвам се да го чуя.
— Как те наричат приятелите?
— Ричър.
— А не Джак?
Той поклати глава.
— Дори майка ми ми казваше Ричър.