— Имаш ли братя или сестри?
— Имах брат, Джо.
— Къде е той сега?
— Никъде. Умря.
— Съжалявам.
— Вината не е твоя.
— Как го наричаше майка ти?
— Джо.
— Но на теб казваше Ричър?
— Това е част от името ми, също като Джак. Какво искаш да кажеш, че твоите приятели не те наричат Чан?
— Преди бях полицай Чан, после специален агент Чан, но това беше само на работа.
— Тогава как те наричат?
— Мишел — отговори тя. — И понякога Шел, за по-кратко. Шел ми харесва. Хубаво умалително име. Но не и в комбинация с фамилията ми. „Шел Чан“ звучи като нещо средно между корейска порнозвезда, компания за добив на нефт в Южнокитайско море и шепа монети, които дрънчат в чекмеджето на касата.
— Добре — каза Ричър. — Значи ще те наричам Мишел. Или Чан.
В този момент самолетът излетя и се зае да преследва зората на запад над планините.
На седем часа път с кола на изток от тях, в Мадърс Рест, зората вече беше дошла. Сутрешният влак беше пристигнал и беше отпътувал. Ранобудните клиенти на закусвалнята се разотиваха. Човекът с двете ризи беше отворил магазина си. Собственикът на магазина за резервни части също беше отворил и вече се беше натъпкал зад щанда, където редеше фактури на различни купчини. Шофьорът на кадилака подреждаше касовите бележки за седемте различни услуги, които предлагаше: „Уестърн Юниън“, „Мъниграм“, факс, ксерокс, „ФедЕкс“, „Ю Пи Ес“ и „Ди Ейч Ел“. Единият Мойнахан, който беше отнесъл ритник в слабините и беше останал без пистолет, се грижеше за другия брат, който все още се чувстваше малко замаян.
А едноокият служител от мотела беше излязъл от рецепцията, стоеше навън, душеше въздуха и оглеждаше целия периметър от вътрешната страна на сградата с форма на подкова — местата за паркиране, алеята покрай стаите на първия етаж и пътеката пред стаите на втория етаж. Правеше инспекция на всичко, без да бърза. Всички крушки работеха. Всички сгъваеми столове бяха прилежно подредени. Всичко беше на мястото си. Тихо. Спокойно. Стая 214 беше свободна. Стая 215 също.
Няма да се върнат, помисли си той.
Всичко беше наред.
Залата за пристигащи пътници на летището в Лос Анджелис беше претъпкана, така че Ричър и Чан трябваше да си пробиват път с лакти до бордюра навън, където да намерят тихо място, за да се обадят по телефона. Чан се скри зад една колона и набра номера. И събуди Уестуд. Човекът явно не ставаше рано. Отначало ѝ стана неудобно, после му се извини и премина на въпроса. Представи му се за втори път и заяви, че трябва да се срещнат, защото нещо, което бе изглеждало дребно и за двамата, изведнъж беше станало не толкова дребно. Каза му, че има реална вероятност за двеста смъртни случая. Обясни му, че като бивш агент на ФБР приема задачата съвсем сериозно и че работи заедно с военен, който също я приема съвсем сериозно. Накрая му каза, че да, правата за книгата все още не са продадени.
След това изслуша адреса, който ѝ продиктува Уестуд, и затвори.
— Кафене — каза тя. — В Ингълуд.
— Това е наблизо — каза Ричър. — Кога?
— След трийсет минути.
— По-добре да вземем такси. Нямаме време да търсим кола под наем.
На трийсет километра южно от Мадърс Рест мъжът с изгладените джинси и прическата, оформена със сешоар, прие обаждане по стационарния си телефон. Като автокаско, но не съвсем. Човекът на име Хакет беше записал първия установен контакт. Обаждане от мобилен телефон на мобилен телефон с продължителност шест минути. Проведеният разговор беше между Уестуд, който вероятно си беше вкъщи, като се има предвид колко беше часът, и жена на име Чан, която беше на летището, ако се съди по фоновия шум, и беше придружавана от мъж, когото беше описала като военен. Бяха споменати смъртни случаи и беше уговорена среща в едно кафене в Ингълуд, което Хакет щеше да наблюдава.
Опашката за таксита беше дълга, но се движеше бързо, а Ингълуд беше от другата страна на магистрала 405, така че пристигнаха преди уговореното време. На улицата имаше многобройни кафенета. Повечето бяха изнесли миниатюрни масички на тротоара и черни дъски с менюто, на които бяха изписани думи на италиански, но кафенето, предложено от Уестуд, не беше такова.
Беше в традиционен американски стил, обзаведено с винил и линолеум, избелели до тъмнокафяво с десетилетията. И пълно до около една четвърт с мъже, които седяха сами и мълчаливо четяха вестници или гледаха в празното пространство. Нито един от тях не приличаше на редактор с ресор научни изследвания.
— Подранихме — каза Чан. — А той ще закъснее.