Двамата се настаниха в сепарето, като седнаха един до друг пред ламинираната маса на пейката с висока облегалка, тапицирана с винил, който може би някога е бил лъскав, с наситен червен цвят, но сега беше в същото тъмнокафяво като всичко останало. Поръчаха си кафе — едно горещо и едно айс. После зачакаха.
Наоколо беше тихо. Чуваха се само обръщането на страниците от вестниците и потракването на чаши и чинийки.
Минаха пет минути.
После Уестуд се появи. Ричър изобщо не си го беше представял така, но действителността беше не по-малко убедителна от предварителните очаквания. Уестуд явно прекарваше много време на открито вместо в научни лаборатории и беше здрав и набит, вместо да бъде кльощав като кабинетен учен. Приличаше на естествоизпитател или изследовател. Косата му беше къса, разрошена, светла и посивяваше, а освен това имаше брада със същата дължина и същия цвят. Лицето му беше почервеняло от слънцето, а около очите му се виждаха бръчки, защото често ги беше присвивал срещу него. Изглеждаше на около четирийсет и пет години. Дрехите му бяха изработени от високотехнологични материи и имаха много ципове, но бяха стари и износени. Носеше туристически обувки с шарени връзки, които приличаха на миниатюрни планинарски въжета. На рамото му имаше брезентова чанта, голяма колкото на пощальон.
Мъжът спря за малко на вратата и веднага разпозна Чан, защото тя беше единствената жена в кафенето. Той седна срещу тях, от другата страна, и дръпна чантата след себе си. После отпусна ръка на масата и каза:
— Другият ви колега явно все още липсва. Господин Кийвър, нали така беше?
Чан кимна.
— По отношение на него стигнахме до задънена улица. Успяхме да го проследим до тук, но не можем да продължим.
— Обадихте ли се в полицията?
— Не.
— В такъв случай първият ми въпрос ще бъде „Защо не?“.
— Защото трябва да им съобщим за изчезнало лице. Това е всичко на този етап. Той е пълнолетен и го няма от три дни. Може и да запишат съобщението, но няма да предприемат нищо. Ще отиде направо при останалите, които не са толкова спешни.
— Може би ще им стане по-интересно, ако разберат за двеста смъртни случая.
— Не можем да докажем нищо. Не знаем кой, защо, кога, къде или как.
— Значи аз ще ви платя закуската, защото има някакъв човек, за когото дори не сте съобщили, че е изчезнал, и двеста смъртни случая, за които не знаете нищо?
— Ще ни платиш закуската, защото ще получиш правата за книгата. Когато напишеш книга за този случай, ще изкараш предостатъчно пари за закуски.
— Само че засега тази закуска струва повече от правата за книгата. Засега те струват колкото едно кафе, ако добавя петдесет цента от себе си.
— Ти си учен — каза Ричър. — Трябва да мислиш като учен.
— Какъв учен?
— Може би специалист по статистика. И лингвист. И такъв, който разбира малко от социология. И освен това притежава дълбоко и вродено разбиране за човешката природа. Помисли за числото двеста. Звучи като някакво хубаво кръгло число, но всъщност не е такова. Никой не казва „двеста“ просто ей така. Хората казват „сто“ или „хиляда“. Или „стотици“, или „хиляди“. „Двеста смъртни случая“ ми звучи доста специфично. Все едно числото е истинско. Може да е закръглено от сто осемдесет и няколко или сто деветдесет и няколко, но на мен ми звучи така, сякаш отзад стои реална информация. Която е достатъчна, за да проявя интерес към него. И да започна разследване. Например.
Уестуд не каза нищо.
— Освен това предполагаме, че в полицията вече са чули за тази история и са решили да не ѝ обръщат внимание.
Уестуд кимна.
— Защото предполагате, че клиентът на господин Кийвър се е обадил на всички от Белия дом надолу. Включително и на мен.
— Точно от там трябва да започнем. От клиента. Трябва да го открием. Трябва да чуем цялата история от самото начало, както я е чул Кийвър. Едва тогава може би ще успеем да предвидим какво ще се случи по-нататък.
— Обаждат ми се стотици хора. Вече ви го казах.
— Колко?
— Добре де, разбрах.
— И ти записваш всичките в базата данни. Вече ни каза и това.
— Не ги записвам подробно.
— Може би ще успеем да открием нещо.
— Ще ви трябва поне едно име.
— Мисля, че вече имаме едно име.
Чан хвърли един поглед на Ричър.
— Може би — заяви той, после отново се обърна към Уестуд. — Сигурно не е истинско име, но можем да започнем от него. Ти ни каза, че рано или късно блокираш досадните обаждания. Когато започнат да прекаляват. Възможно ли е някой да се е ядосал и да се е опитал да започне отначало, като се е обадил отново, но този път да е използвал друго име и друг номер?