— Не е невъзможно — сви рамене Уестуд.
Ричър се обърна към Чан.
— Покажи му листчето на Кийвър.
Чан изрови бележката от джоба си и я отвори на масата. На листчето бяха записани телефонният номер с код 323 и думите „Мадърс Рест — Малоуни“.
— Това е моят номер — каза Уестуд. — Поне това е сигурно.
— Ние решихме, че според тази бележка в Мадърс Рест има човек на име Малоуни, който представлява някакъв интерес. Но там няма такъв. Вече сме сигурни. Разпитахме и отговорите не бяха уклончиви. Бяха пренебрежителни и дори малко озадачени. Възможно ли е да ти е писнало от клиента на Кийвър, както и да се е казвал, и той да е решил да започне отначало, като ти се обади отново, но се представи за друг човек на име Малоуни? След това отново се е обадил на Кийвър и както винаги му е казал да се обади на теб, за да получи потвърждение на информацията, но този път го е предупредил, че случаят няма да бъде заведен под истинското му име, а под фалшивото име Малоуни. Може би това е смисълът на тази бележка.
— Може би.
— Имаш ли друго обяснение?
— Мога да проверя — каза Уестуд.
— Ще ти бъдем много благодарни. Вече се хващаме и за сламка.
— Честно? Бележките на този Кийвър са по-безполезни и от моите.
— Те са всичко, с което разполагаме.
— Дори да е така, след като имате изчезнал човек и слухове за двеста смъртни случая, не трябва ли поне да се опитате да се обадите в полицията?
— Аз бях полицай — каза Ричър. — И познавам много други полицаи. Никога не съм срещал такъв, който сам да си търси допълнителна работа. Така че засега няма причина да ни изслушат. Мога да ти го гарантирам. Точно както ти не си искал да изслушаш него.
— Мога да проверя — повтори Уестуд. — Но не виждам с какво ще ви помогне едно фалшиво име.
— С това, че може да ни отведе до истинското.
— Как ще го направи? Нали целта му е да скрие истинското име?
— Провери кого си блокирал точно преди да започне да ти се обажда Малоуни. Сигурно е нашият човек.
— Ще има повече от един кандидат. Аз блокирам много хора.
— Ще го измислим. Географията може да се окаже от значение. Вече знаем, че е наел детектив от Оклахома Сити и чете вестник „Ел Ей Таймс“. Търсенето се стеснява.
Уестуд поклати глава.
— Моят телефонен номер не е лесен за намиране. Не плащам на Гугъл, за да излиза най-отгоре. Ако вашият човек е достатъчно добър с компютрите, за да го изрови от интернет, със сигурност чете вестника онлайн. Тук няма място за съмнение. Такива хора не са си купували нищо, отпечатано на хартия, от десет години насам. Така че може да живее навсякъде.
— Ето една полезна информация — каза Ричър.
— Да се срещнем в моя офис след един час. В сградата на „Таймс“.
Чан кимна и каза:
— Знам къде се намира.
Сервитьорката пристигна и Уестуд си поръча закуска. Ричър и Чан излязоха.
По-малко от десет минути по-късно на трийсет километра южно от Мадърс Рест мъжът с изгладените джинси и прическата, оформена със сешоар, прие второ обаждане по стационарния си телефон. Отсреща му съобщиха, че Хакет е наблюдавал срещата в кафенето в Ингълуд. Не седял достатъчно близо, за да чуе много подробности, но чул името на Кийвър и прочел по устните на Чан, че са стигнали до задънена улица по отношение на неговия случай. В края на разговора разбрал, че е уговорена втора среща, не чул мястото на срещата, но чул как Чан казва, че знае къде се намира. Затова решил да остане с Уестуд, който несъмнено щял да го отведе там.
25
Редакцията на „Ел Ей Таймс“ беше в красива стара сграда в стил ар деко на кръстовището на Първа западна улица и Спринг Авеню в центъра на Лос Анджелис. Охраната на сградата беше достойна за правителствена агенция. Имаше рентгенов скенер и детектор за метал. Ричър не разбираше защо. Може би от прекомерно самочувствие. Той се съмняваше редакцията на „Таймс“ да се намира на върха на списъка с важни мишени на някоя терористична организация. Сигурно дори не бяха на четвъртата или петата страница от този списък. Но нямаше избор. Наложи му се да изсипе монетите от джобовете си в една купа и да мине през скенера. Чан го последва по-бавно. Тя все още беше с куфара си и носеше яке.
В крайна сметка и двамата преодоляха охраната, получиха временни пропуски и се качиха с асансьора. Офисът на Уестуд се оказа квадратно помещение с кремави стени и рафтове, натъпкани с книги и вестници. Под прозореца имаше хубаво старо писалище, на което стоеше компютър с два монитора. Уестуд седеше пред него и четеше електронната си поща. Огромната му брезентова чанта беше захвърлена на пода полуотворена и вътре се виждаха още книги, вестници и лаптоп с метален корпус. Коридорът пред вратата беше изпълнен с шум от заети хора, които се занимаваха с разни спешни неща. През прозореца се виждаше небето, яркосиньо под неизменното слънце на Южна Калифорния.