— Сега ще ви обърна внимание — каза Уестуд. — Седнете.
В гласа му имаше някаква непозната нотка.
Да седнат се оказа задача, която изискваше известни усилия. Ричър и Чан разчистиха купчините от списания и документи, за да освободят два стола. Уестуд затвори електронната си поща и се обърна към тях.
— От правния отдел не са много доволни — каза той. — Може да възникнат проблеми, свързани с поверителността на информацията. Нашата база данни е частна собственост.
— Какви проблеми може да възникнат според тях? — попита Чан.
— Не уточниха какви. Те са адвокати. За тях всичко представлява възможен проблем.
— Това е важно разследване.
— Те казаха, че важните разследвания вървят в комплект със съдебни заповеди и призовки. Или поне с полицейски доклад за изчезнало лице.
— Защо си говорил с правния отдел? — попита Ричър.
— Защото съм длъжен да го направя — отговори Уестуд.
— Говори ли с отговорния си редактор?
— Според него от това няма да излезе статия. Направихме проверка на този Кийвър. Сигурно се е запил някъде. Просто един изхабен стар детектив.
Чан не каза нищо.
— Аз не го познавам лично — каза Ричър. — Но познавам много като него. Във всяко отношение е повече от средностатистически човек, освен че не може да контролира импулсите си. Но тези импулси са породени от най-добри намерения. А колкото и да е изхабен, в сравнение с населението на Мадърс Рест е като Джеймс Бонд. И въпреки това те са успели да го елиминират.
— Няма как да знаем това.
— Да предположим, че е така. Да предположим, че там се случва нещо странно, което е довело до смъртта на двеста души. От него ще излезе статия, нали? Ще излезе нещо, което „Ел Ей Таймс“ ще продава на час по лъжичка. Ще публикувате допълнителни материали по разследването в продължение на цели седмици. Може да получиш „Пулицър“. Може да те поканят да правиш телевизионно предаване. Може да продадеш правата за филмиране на историята.
— Обадете ми се пак, когато имате нещо сериозно.
— Как мислиш, какви са шансовете това наистина да се случи?
— Едно на сто.
— А защо не на двеста?
— Твоите теории не представляват никакво доказателство.
— Добре, ето ти още една теория. Ние ще си тръгнем от тук, като оставим вероятността от едно на сто във всичко тук наистина да има голяма история, но след като сме си тръгнали, тази история вече не е ексклузивна собственост на „Таймс“, така че има вероятност от едно на сто тя да излезе истинска и да се появи на друго място след яростно наддаване от страна на всички вестници. Така че, ако си добър журналист, въпреки че шансовете са само едно на сто, ще видиш някакво миниатюрно преимущество в това да използваш информацията, с която вече разполагаш, за да се подготвиш донякъде, ако се стигне дотам. Затова предполагам, че веднага щом си тръгнем от тук, ти ще провериш базата данни за обаждания от човек на име Малоуни. Просто за да бъдеш спокоен.
Уестуд не каза нищо.
— Тогава какво значение ще има дали ние двамата все още ще бъдем в стаята? — попита го Ричър.
Дълго време не последва отговор. После Уестуд завъртя стола си така, че да се обърне към мониторите, раздвижи мишката и натрака няколко букви на две различни места. Ричър предположи, че бяха потребителско име и парола. С които се влизаше в базата данни, поне така се надяваше. Чан се приведе напред. На екрана се показа страница за търсене. Беше някаква служебна програма, която несъмнено беше подходяща за работата, която се предполагаше да върши, но освен това беше много грозна. Уестуд кликна на няколко различни опции. Може би ограничаваше търсенето само в собствените си записи. За да избегне резултатите, които нямаха връзка със случая. Може би в Лос Анджелис имаше сто души на име Малоуни, за които си струваше да се пише в новините. Или може би двеста. Известни спортисти, бизнесмени, актьори, музиканти и общественици.
— Всички теории трябва да се подлагат на проверка — каза Уестуд. — Съществена част от научния метод.
Той натрака името „Малоуни“. Кликна с мишката. И получи три съответствия.
Базата данни показваше, че човек на име Малоуни се е обаждал в три отделни случая. Най-скорошният беше почти преди един месец, вторият беше три седмици по-рано, а най-старият беше две седмици преди втория. Значи обажданията обхващаха период от общо пет седмици, който беше завършил преди четири. Входящият телефонен номер беше един и същ и в трите случая. Кодът му започваше с 501, непознат и за тримата.