— Но този щат, над който прелитат най-много самолети, изобщо не е в средната част на страната.
— Кой е той?
— Пенсилвания.
— Наистина ли?
— Да, наистина — обади се Чан. — Защото има много редовен въздушен трафик към Източния бряг, както и местни полети между Вашингтон, Ню Йорк и Бостън. А сега може ли вече да продължаваме нататък? Да наберем следващия номер?
Уестуд набра следващия номер, четвъртия поред, с код 901 за Мемфис. Сигурно това беше първият стационарен телефон, на който се обаждаха. Чуха звуците от набирането, а после в стаята силно отекна сигнал „свободно“. И някой вдигна. Чу се глухо изщракване от вдигането на тежка слушалка и мъжки глас каза:
— Да?
Уестуд отново се изправи на стола си и мина през същата програма като предишния път: името си, „Ел Ей Таймс“, връщането на обаждането и извинението за закъснението.
— Не съм сигурен, че разбирам за какво говорите, господине — каза гласът от другата страна на линията.
Ричър предположи, че е на възрастен мъж, който говореше бавно и вежливо, и ако не беше от Мемфис, беше отнякъде много наблизо.
— Вие ми се обадихте в „Ел Ей Таймс“ преди два-три месеца и ми съобщихте нещо тревожно.
Възрастният мъж отговори:
— Ако наистина съм го направил, господине, със сигурност нямам никакъв спомен за това. И ако съм ви обидил по какъвто и да било начин, позволете ми да ви се извиня от сърце.
— Не, господине, не сте ме обидили. И няма нужда да се извинявате. Просто искам да разбера повече за онова, което ви тревожи. Само толкова.
— О, почти нищо не ме тревожи. Животът ми е благословен.
— Тогава защо ми се обадихте?
— Наистина не мога да ви отговоря на този въпрос. Дори не съм съвсем сигурен, че съм го направил.
Уестуд хвърли поглед към Чан, после отново се обърна към екрана и си пое дъх, за да заговори отново, но от високоговорителите се разнесоха приглушен шум и ново изщракване, явно слушалката беше изтръгната от ръката на мъжа, защото миг след това от другата страна на линията се разнесе женски глас:
— Кой се обажда, моля?
— Ашли Уестуд, госпожо, от „Ел Ей Таймс“ в отговор на обаждане от този номер.
— Наскоро ли е било това обаждане?
— Преди два-три месеца.
— Значи сигурно е бил съпругът ми.
— Може ли да говоря с него?
— Вие току-що говорихте с него.
— Разбирам. Той не си спомняше за обаждането.
— Няма и как да си спомня. Два-три месеца са много дълго време.
— Дали имате някаква представа за какво е било това обаждане?
— А вие нямате ли?
Уестуд не отговори.
— Не ви съдя — каза жената. — Ако имаше как, и аз нямаше да го слушам. За какво пишете във вестника, за политика или за наука?
— За наука — отговори Уестуд.
— Значи сигурно е било за кухненските плотове от гранит, които са радиоактивни. Тази година това е любимата му тема. В интерес на истината, те наистина са радиоактивни, както и всичко останало, но не в по-голяма степен. Сигурно ви е предложил да напишете статия по проблема. На вас, както и на много други.
— Знаете ли на колко други?
— Броят им не е голям, ако се сравни с населението на Съединените щати, но е доста значителен, ако се сравни с броя часове, които един стар човек би трябвало да прекарва в разговори по телефона.
— Дали е възможно да е наел частен детектив, госпожо? — попита я Уестуд.
— За какво? — попита жената.
— За да му помогне с разследването на случая с гранита.
— Не, твърде малко вероятно е.
— Сигурна ли сте?
— Фактите не подлежат на съмнение. Няма какво да се разследва. Освен това той няма достъп до пари. Така че не би могъл да наеме никого.
— Дори до пари в брой?
— Дори до пари в брой. Не ме питайте защо. И не остарявайте.
— Има ли вашият съпруг мобилен телефон?
— Не.
— Дали е възможно да се е снабдил с такъв, например от някой супермаркет?
— Не, той никога не излиза от къщи.
— Има ли смъртни случаи, причинени от този гранит?
— Да, според него.
— Колко по-точно?
— О, хиляди.
— Добре — каза Уестуд. — Благодаря ви. Извинявам се, че ви притесних.