— Няма защо — отговори жената. — За мен беше малко разнообразие да си поговоря с друг човек.
Разнесе се продължителна пауза и едно финално изщракване, когато голямата стара слушалка беше окачена обратно на вилката.
— Добре дошли в моя живот — каза Уестуд.
— По-хубав е от нейния — отбеляза Чан.
Уестуд набра петия номер. Беше с код 773, което означаваше Чикаго. Телефонът от другата страна започна да звъни и продължи да звъни дълго след като трябваше да се включи телефонен секретар. После по линията изведнъж прозвуча задъхан женски глас, който каза:
— Градска библиотека на Линкълн Парк, стаята на доброволците.
Жената звучеше много млада, много жизнена и много заета.
Уестуд се представи и попита с кого разговаря. Момичето му каза името си, без да се поколебае, но освен това му каза, че никога не се е обаждала на „Ел Ей Таймс“ и не познава никакви частни детективи. Уестуд я попита дали телефонът, по който разговаряха, се използва от други хора, и тя отговори, че да, телефонът се използва от всички останали доброволци. Самото момиче било една от тях. В тази стая имало телефон и от време на време им оставала по някоя свободна минута, в която да го използват. Момичето им обясни, че Линкълн Парк е предградие малко на север от центъра на Чикаго и в библиотеката работели десетки доброволци, които непрекъснато се сменяли, млади и стари, жени и мъже, като всички били много интересни хора. Но не, нито един от тях не създавал впечатление за някаква научна мания. Поне не демонстративно. И със сигурност не толкова, че да започне да звъни в редакциите на вестници от други градове.
Уестуд провери в списъка си какво беше името, което беше записал в базата данни срещу номера с код 773 по същото време.
— Познавате ли доброволец на име Маккан? — попита той. — Не съм съвсем сигурен дали е господин или госпожа Маккан.
— Не — отвърна момичето. — Никога не съм чувала такова име.
— От колко време работите там като доброволец? — попита Уестуд.
— От една седмица — отговори момичето.
Уестуд ѝ благодари, тя му отговори, че няма за какво, и той каза, че може би не трябва да я задържа повече, така че тя отговори, че да, разбира се, има и друга работа, и Уестуд затвори.
После набра последния номер. Беше с код 505, някъде в Ню Мексико.
27
Телефонът в Ню Мексико звънна четири пъти, преди да вдигне мъж с тих, уморен глас. Уестуд се представи и мина през обичайната си програма: „Ел Ей Таймс“, връщането на обаждането, извинението за закъснението и внезапното възраждане на интереса му към темата. От другата страна на линията настъпи продължително мълчание, после мъжът с тихия глас каза:
— Това беше преди. Сега историята ще бъде различна.
— Как така? — попита Уестуд.
— Аз знам какво видях. Отначало никой не искаше да ме чуе, включително и вие, за съжаление. Но от полицейското управление изпратиха някакъв инспектор. Беше млад, облечен спортно, но изглеждаше интелигентен. Каза ми, че е от специален отдел за разследвания, и прие моя доклад. След това ми каза да не предприемам нищо повече. Но една седмица по-късно го видях в униформа — работеше като регулировчик и пишеше глоби за паркиране. Значи изобщо не е бил инспектор. От управлението ми бяха изпратили някакъв новак, за да ме заблудят. И да ми затворят устата, предполагам. За да спра да задавам въпроси.
— Кажете ми още веднъж какво точно видяхте — каза Уестуд.
— Космически апарат в пустинята, който току-що беше кацнал и от него слизаха шестима пътници. Приличаха на човешки същества, но не бяха. И по-важното беше, че космическият апарат не приличаше на кораб, който може да излети отново. Беше просто модул за кацане. А това означава, че онези същества планираха да останат. И това ни води до следващия въпрос. Дали са били първите? И ако не, колко други са дошли преди тях? Колко други вече са тук? Дали вече не контролират полицейското управление? Дали вече не контролират всичко?
Уестуд не каза нищо. Мъжът с тихия глас продължи:
— Значи историята вече има и психологически измерения освен чисто научните. Как да живее човек, когато знае нещо, но е принуден да се преструва, че не е така?
— Наехте ли частен детектив? — попита го Уестуд.
— Опитах се. Първите трима, на които се обадих, не искаха да се заемат с разследвания на извънземни. Тогава си дадох сметка, че ще бъде по-безопасно да си замълча. Точно това е проблемът в момента. Напрежението. Предполагам, че има и много други като мен. Ние знаем истината, но се чувстваме така, сякаш сме съвсем сами на света, защото не можем да разговаряме помежду си. Може би за това трябва да пишете. За изолацията от обществото.