— Какво стана с космическия апарат?
— Не можах да го намеря отново на същото място. Представям си, че техните съюзници са го откарали някъде и са го скрили.
— Имаше ли смъртни случаи в резултат на кацането?
— Не знам. Възможно е.
— Колко?
— Един-два, предполагам. Имам предвид, че контролираното кацане предполага сериозно излъчване на енергия. Пламъци от ракетните дюзи и прочие. Може би е било опасно, поне в определен периметър. Освен това никой не знае какво точно правят след това, когато се установят сред нас.
— Имате ли мобилен телефон?
— Не, радиацията от тях е твърде опасна. Може да причини рак на мозъка.
— Говори ли ви нещо името Кийвър? Беше ли един от онези, на които се обадихте?
— Не, никога не съм чувал това име.
— Благодаря ви — каза Уестуд. — Ще се свържа с вас.
Той прекъсна връзката.
— Да, знам — каза Чан. — Добре дошли в живота ти.
— Добре дошли в Ню Мексико — отговори Уестуд.
Той изтри третия, четвъртия и шестия номер от временния си списък.
— Момчето с лъчите, човекът с гранита и този с близките срещи от трети вид не са нашите хора, нали така? Остават захвърленият мобилен телефон в Луизиана, захвърленият мобилен телефон в Мисисипи и стаята на доброволците в Чикаго. Поне намалихме възможните варианти наполовина.
Той подреди трите оставащи номера на екрана на компютъра си. Най-отгоре беше номерът в Луизиана, на който според базата данни преди десет седмици беше отговарял човек на име Хедли, под него беше номерът в Мисисипи, на който отговаряше името Рамирес, и най-отдолу беше номерът на стаята за почивка в Чикаго, откъдето се беше обадил тайнственият Маккан — базата данни не уточняваше дали е бил господин или госпожа, но енергичното момиче така или иначе не беше чувало това име.
Уестуд разпечата трите номера и ги даде на Чан.
— Пробвай пак да се обадиш на номера на Малоуни — каза тя.
Уестуд го набра, с вече познатите електронни звуци, и телефонът започна да звъни и продължи да звъни, без да се включи гласова поща.
След цяла минута Уестуд прекъсна връзката.
— Трябва ни списък на всичко, което си публикувал през последните шест месеца — каза Ричър.
— Защо? — попита Уестуд.
— Защо иначе да ти се обажда този човек? Той е видял нещо, което си публикувал. Трябва да разберем какво е то.
— Това няма да ни помогне да го открием.
— Съгласен съм. Няма. Но трябва да разберем с какъв човек си имаме работа, преди да стигнем до него. Трябва да разберем какъв му е проблемът.
— Всичките ми неща са публикувани на уебстраницата на вестника. Можете да ги проверите, с години назад.
— Добре — каза Ричър. — Много ти благодарим за помощта.
— И сега какво?
— Ще измислим нещо. Както ти каза, намалихме възможните варианти наполовина. Останаха ни само три, от които да избираме. Ще ги проверим един по един.
— Ето ти още една теория — каза Уестуд. — Аз проверих уебстраницата на Кийвър, естествено, както и на госпожа Чан. Всичко изглежда много професионално. Не се съмнявам, че разполагате с достъп до всякакви ресурси, включително ваши собствени бази данни, телефонни указатели с търсене по номера и може би собствени източници в самите телефонни компании. Така че новата ми теория гласи, че вече нямате нужда от мен. Теорията ми гласи, че ще ме изключите от случая.
— Няма — отговори Чан. — Ще те държим в течение.
— Защо?
— Защото правата за книгата не ни трябват.
— Защо да не ви трябват?
— Аз съм прекалено заета, за да пиша книги, а той едва може да си напише името с пастел.
Ричър не каза нищо.
— Значи оставам част от разследването? — попита Уестуд.
— Един за всички, всички за един — отговори Чан.
— Обещавате ли?
— Заклевам се.
— Но само ако историята е добра. Ако е свързана с лъчи, гранит или космически кораби, дори не ми казвайте.
Ричър и Чан оставиха Уестуд в офиса му и слязоха с асансьора обратно на нивото на улицата. Чан имаше лаптоп в куфара си и единственото, от което се нуждаеше сега, беше тихо място и безжична връзка с интернет, за да може да се заеме със собствените си бази данни, телефонните указатели и собствените си източници в самите телефонни компании. Това означаваше хотел, а за да стигнат до хотела, трябваше да намерят такси. До бордюра от другата страна на улицата беше паркирано едно и Ричър подсвирна с уста и му махна, но по някаква причина таксито веднага потегли в обратната посока, без да ги вземе. Във всеки град има различен метод за спиране на такси и не беше лесно човек да бъде в течение с всичките. Затова поеха пеша на север, докато не стигнаха до Музея на децата, където имаше стоянка. Местата за нощуване, които Ричър знаеше в Лос Анджелис, не бяха особено тихи и може би не предлагаха безжична връзка с интернет, така че той остави Чан да реши къде да отидат. Тя каза на шофьора да кара към Уест Холивуд и таксито потегли в натоварения трафик.