— Той претърсва града. Следих го през цялото време. Оглежда навсякъде. Пресечка по пресечка.
3
Закусвалнята беше чиста, приятна и обзаведена с вкус; място за възможно най-бърза и ефективна размяна на калории срещу пари. Ричър се насочи към маса за двама в дъното на помещението от дясната страна на вратата и седна с гръб към ъгъла, така че цялото заведение да бъде пред очите му. Приблизително половината от масите бяха заети, най-вече от хора, които явно се зареждаха с храна в началото на поредния дълъг работен ден, изпълнен с физически труд. Сервитьорката, която дойде да вземе поръчката му, изглеждаше уморена, но преливаща от професионално търпение и Ричър си поръча обичайната закуска — палачинки, яйца и бекон, и най-вече кафе, винаги и на първо място.
Сервитьорката го уведоми, че в заведението се долива допълнително кафе без доплащане.
Ричър приветства тази новина.
Беше на втората си чаша, когато в закусвалнята влезе жената от гарата, сама.
Тя се поколеба за секунда, после се огледа, видя го и се отправи към него. Настани се на празния стол от другата страна на масата. Отблизо и на дневна светлина изглеждаше по-добре, отколкото предишната вечер. Имаше тъмни живи очи и по лицето ѝ се четяха решителност и интелигентност. Но и някаква тревога.
— Благодаря ти, че почука на вратата на стаята ми — каза жената.
— Моля — ухили се Ричър.
— Моят човек не пристигна и със сутрешния влак — заяви тя.
— Защо ми казваш това? — попита той.
— Защото знаеш нещо.
— Така ли?
— Защо иначе ще слизаш от влака?
— Може би живея тук.
— Не живееш тук.
— Може би съм фермер.
— Не си.
— Бих могъл да бъда.
— Не смятам така.
— Защо не?
— Защото не носеше чанта, когато слезе от влака. А това е горе-долу пълната противоположност на човек с корени на същото парче земя, на което са живели няколко поколения от предците му.
Ричър помълча малко и попита:
— Коя си ти всъщност?
— Няма значение коя съм аз. Важното е кой си ти.
— Аз просто минавам оттук.
— Ще се наложи да отговориш по-подробно на въпроса ми.
— Тогава ще се наложи да ми кажеш кой го задава.
Жената не отговори. Сервитьорката му донесе чинията със закуската. Палачинки, яйца и бекон. На масата имаше кленов сироп. Сервитьорката допълни чашата му с кафе. Ричър взе приборите си.
Жената от гарата сложи на масата визитна картичка. После я побутна към него по лепкавата дървена повърхност. На визитната картичка имаше държавен герб. В синьо и златно.
„Федерално бюро за разследване. Специален агент Мишел Чан“.
— Това си ти, така ли? — попита Ричър.
— Да — отговори тя.
— Приятно ми е да се запознаем.
— На мен също — каза тя. — Надявам се.
— Защо ми задават въпроси от ФБР?
— Вече не — каза тя.
— Как така?
— Вече не съм агент на ФБР. Визитната картичка е стара. Когато напуснах, си взех няколко за всеки случай.
— Разрешено ли е?
— Вероятно не е.
— Но въпреки това ми я показа.
— За да ми обърнеш внимание. И да ми повярваш. Сега съм частен детектив. Но не от онези, които снимат изневеряващи съпрузи по хотелите. Трябва да го имаш предвид.
— Защо?
— Защото трябва да ми кажеш какво правиш тук.
— Губиш си времето. Какъвто и да е твоят проблем, аз съм просто съвпадение.
— Трябва да ми кажеш дали си дошъл по работа. Защото може да се окаже, че сме на една и съща страна. Може би и двамата си губим времето.
— Не съм дошъл по работа. И не съм на страната на никого. Просто минавам оттук.
— Сигурен ли си?
— Сто процента.
— Защо да ти вярвам?
— Не ме интересува дали ми вярваш.
— Погледни го от моя ъгъл.
— Къде работеше, преди да отидеш във ФБР? — попита Ричър.
— В щатската полиция в Кънектикът — отговори Чан. — Патрулен полицай.
— Добре. Защото аз бях военен полицай. По една случайност. Така че двамата сме колеги. Един вид. Можеш да ми вярваш, когато ти давам думата си. Наистина съм просто съвпадение.
— Къде беше военен полицай?
— В армията, в сухопътните сили — отговори Ричър.
— С какво се занимаваше там?
— Предимно с това, което ми заповядваха. По малко от всичко. Най-вече с криминални разследвания. Измами, кражби, убийства и държавна измяна. Всички неща, които обичат да правят хората, ако им позволиш.