Телефонът ѝ звънна. Тя се отблъсна от него, изви се и прекоси стаята до бюрото, без да се облича. Погледна входящия номер и вдигна. Нямаше общи приказки. Беше съвсем делова. Сигурно се обаждаха от телефонната компания. Тя намери химикалка и зашляпа обратно с босите си крака до нощното шкафче, където имаше бележник с логото на мотела, пожълтял от времето. Занесе го обратно до бюрото, наведе се над него и започна да пише първо на една страница, после на втора и накрая на трета. В един момент от разговора се обърна към него, приведе се напред и му намигна.
Той се подпря на лакти в леглото.
— Благодаря — каза накрая тя и прекъсна.
— Какво стана? — попита той.
— Чакай малко.
Тя включи компютъра си и зачука по клавиатурата, докато студената сива светлина на екрана осветяваше лицето ѝ. Отпусна пръсти на полето за курсора и го раздвижи, за да намери нещо. И се усмихна.
— Какво става? — попита той.
— И трите номера са на телефони за еднократна употреба — обясни тя. — И трите са предплатени, купени от супермаркети. Телефонът от Луизиана е сравнително нов. Купен е от някаква аптека в Шривпорт. Трябвало е да се регистрира, преди да се използва. Системата вече е такава. След като си купиш телефона, трябва да се обадиш на служебен номер с код осемстотин, откъдето ти дават код за района, от който се обаждаш, и някой свободен телефонен номер. Всичко това се е случило. След това телефонът е използван общо единайсет пъти, преди да му свършат предварително заредените минути, и тъй като не е презареден навреме, номерът се е изключил от мрежата. След като минат още шест месеца, ще го дадат на някой друг нов абонат.
— На кого са се обаждали от него?
— На Уестуд, в Лос Анджелис — всичките единайсет пъти.
— Откъде?
— От Шривпорт. От една и съща клетка на мобилния оператор, всеки път.
Ричър не каза нищо.
— Случаят с телефона от Мисисипи е горе-долу същият, с изключение на това, че е малко по-стар. Купен е преди една година от супермаркет в Оксфорд, регистриран е с код за щата Мисисипи и е презареждан четири пъти, но в крайна сметка е зарязан. Използван е само в Оксфорд, на една от две различни клетки. Обажданията са десетки и винаги са до Уестуд — ако е прав и става дума наистина за студент, сигурно са били от сградата на университета и от общежитието.
— Полезна информация — каза Ричър. — Но не и такава, която да си струва намигването и усмивката. Така че ми разкажи за номера от Арканзас. Предполагам, че там е най-интересното.
Чан отново се усмихна, все още гола и щастлива, изпълнена с облекчение, задоволство и вълнение.
— Случаят с номера от Арканзас е различен — каза тя. — Телефонът отново е за еднократна употреба, купен от супермаркет, както и останалите, но с тази разлика, че все още е активен — макар че е много, много по-стар от тях. Апаратът е бил част от огромна поръчка, направена от веригата „Уолмарт“ преди години. Още по времето, когато тези телефони се продаваха с готови номера. Затова и кодът е от Арканзас — защото централата на компанията „Уолмарт“ се намира там. Но самият телефон не е продаден в този щат. В действителност той не е продаден никъде — не и от „Уолмарт“. Моделът е сменен с по-нов от същия производител и по-рано през тази година последните непродадени бройки са пуснати на търг с намаление от деветдесет процента. Според моя човек са били общо стотина.
— Кой ги е купил?
— Един посредник от Ню Джърси. Нещо като брокер. Специалист по такива неща.
— И той ги е препродал на печалба?
— Точно с това се занимават посредниците.
— Кога?
— Преди дванайсет седмици.
— На кого ги е препродал?
Усмивката на Чан се разшири.
— Продал ги е на един семеен магазин в Чикаго — каза тя.
— Къде по-точно в Чикаго? — попита той.
Тя обърна лаптопа си към него, така че да може да вижда екрана. Той протегна глава. Виждаха се сиво сияние и прави линии. Предположи, че беше програмата на Гугъл за географски карти или онази, която показваше сателитни снимки на земната повърхност. Във всеки случай, гледаше сателитен образ на градски улици.
— Малко на север от центъра — каза Чан. — Буквално в съседния вход до клона на градската библиотека, който се намира в Линкълн Парк.
Все така гола, развълнувана и усмихната, Чан отново се опита да се свърже със същия номер, който започваше със заварения код 501 и продължаваше с още седем цифри, но както и предишния път, телефонът звъня дълго време, без никой да вдигне и без да се включи гласова поща. Тя го остави да звъни цяла минута, изпълнена с надежда, после прекъсна връзката. След това включи телефона си на високоговорител и се обади на Уестуд, който беше в офиса си в редакцията на „Ел Ей Таймс“.