29
Душът им даде възможност за бавен и плавен преход между това, с което се занимаваха до този момент, и онова, което им предстоеше да направят. Ваната в банята беше тясна, но релсата на завесата беше извита навън, струята от душа беше широка и топла, а те бездруго не искаха да се разделят на повече от няколко сантиметра един от друг, така че беше съвсем удобно. Двамата се изкъпаха един друг, все едно това беше някаква игра — от главата до петите, бавно и внимателно, със сапун и шампоан, без да пропускат нито едно място и с подчертано внимание към някои определени места. Не бързаха за никъде. Имаше и някои действия, които не бяха пряко свързани с къпането. Надигна се пара, която изпълни банята, и огледалото се замъгли.
В крайна сметка двамата излязоха от ваната, подсушиха се с тънките хавлии и избърсаха огледалото на две места — едното по-високо, другото по-ниско — така че Ричър да среши косата си с пръсти, а Чан с един седефен инструмент, който донесе от куфара си. После събраха дрехите си от там, където ги бяха захвърлили — по пода, на стола и по леглото, — и ги навлякоха върху все още влажните си кожи.
А след това дойде време за работа. Ричър отново дръпна завесите настрани и не видя навън нищо друго освен ярко слънце и синьо небе. Времето беше прекрасно. Впечатляващ ден от късното лято в Южна Калифорния. Дори тънкият слой смог изглеждаше окъпан в златиста светлина. Чан отново се опита да се свърже с мобилния номер, който започваше с код 501. Както и преди, телефонът звънеше непрекъснато, без никой да вдигне от другата страна. Сигналът „свободно“ жужеше печално, но безмилостно от високоговорителя. И не спираше.
— Никога не ми се е случвало нещо подобно — каза Ричър. — Или някой вдига телефона, или се включва телефонният секретар.
— Може би тези стари телефони за еднократна употреба все още не са имали гласова поща. Или може би той не я е включил. Или нарочно я е изключил.
— Възможно ли е да се направи това?
— Не знам.
— Защо не отговаря? Не може и така, и така. Или трябва да използваш гласовата си поща, или да си вдигаш проклетия телефон.
— Може би се е отказал. Защото никой не иска да го чуе. Затова е зарязал телефона. И сега той звъни на дъното на някое чекмедже.
По отношение на технологиите Ричър знаеше само толкова, колкото му беше необходимо. Разбираше от факсове, телекси, военни радиостанции и от пощенската служба на САЩ, но никога не му беше трябвало да знае нещо за мобилните телефони на цивилните. Никога не беше притежавал такъв телефон. За какво му беше? На кого щеше да се обажда? Кой щеше да се обажда на него самия? Малкото, което знаеше за тях, идваше от всекидневни наблюдения. Той си представи телефона, който не спираше да звъни. Сигурно и вибрираше. Звънеше и вибрираше. Мощно и енергично.
— Батерията трябва да е заредена — каза той. — Ако се изтощи, телефонът ще се изключи и от мрежата ще разберат. Значи все пак го зарежда от време на време.
— Тогава може би е излязъл до магазина и го е оставил в къщи.
Ричър погледна навън през прозореца и не отговори. Телефонът продължаваше да звъни.
— Какво? — каза Чан.
— Нищо.
Но вече си представяше друга самотна картина: телефонът беше на земята и подскачаше като жив, като верен шпаньол, който се опитва да събуди мъртвия си господар, да го накара да му обърне внимание и не разбира какво е станало. Може би някъде навън сред хълмовете или в някой салон в голямата къща. Може би причината за смъртта беше сърдечен удар или подагра, или нещо друго, от което умираха собствениците на шпаньоли. Но Ричър беше човек, който се ръководеше от фактите и нищо повече, така че вместо това каза:
— Добре, затвори и се опитай да се свържеш с централата на библиотеката.
Чан прекъсна връзката и в стаята се възцари тишина. Тя отвори уебстраницата на градската библиотека в Чикаго. Клонът на библиотеката в Линкълн Парк си имаше собствен номер за справки. Започваше с код 773 и продължаваше с други седем цифри, които не бяха много далече от номера на стаята на доброволците, където се бяха обадили по-рано. Тя го набра и от другата страна на линията се чу записано съобщение за автоматично меню. На английски и испански. За това натиснете „едно“, за онова натиснете „две“. За да се свържете с оператор, натиснете „девет“.
Чан натисна девет. Чу се сигнал „свободно“, после от другата страна на линията женски глас каза:
— С какво мога да ви помогна?
Чан се представи по същия начин, по който го беше направила с Уестуд още първия път. Съобщи името си и обясни, че е частен детектив от Сиатъл, но преди това е била във ФБР. Последното явно свърши работа. Жената от Чикаго определено беше впечатлена.