— Разбрах, че в библиотеката ви работят доброволци — продължи Чан.
— Точно така — потвърди жената.
— Имате ли доброволец, който се казва Маккан?
— Имахме.
— Но вече не е при вас?
— Не сме го виждали от три-четири седмици.
— Напуснал ли е?
— Технически погледнато, не. Но доброволците често идват и си отиват.
— Можете ли да ми кажете нещо повече за него?
— Какво искате да знаете? Някакъв проблем ли има?
— Той е бил клиент на компанията, за която работя. Изгубихме връзка с него. Опитваме се отново да се свържем. За да проверим дали все още няма нужда от помощта ни.
— Ами той е възрастен, доста мълчалив и затворен. Но работи добре. Ние също бихме искали да се свържем с него.
— Беше ли запален на някаква определена тема? Тревожеше ли се от нещо?
— Не съм сигурна. Никога не е бил много словоохотлив.
— Местен ли е? Знаете ли къде живее?
От Чикаго се чу тишина. После жената каза:
— Съжалявам, но всъщност не ми е позволено да давам такава информация. Трябва да уважаваме правото на личен живот на нашите доброволци.
— А имате ли телефонен номер, на който можете да се свържете с него? Може би домашен? Сигурно можете да му се обадите и да го помолите да се свърже с нас.
В Чикаго отново настъпи мълчание. Чуваше се само тихо потракване. Може би жената използваше клавиатурата си, за да отвори база данни. Дълъг списък на екрана на компютъра. Трябваше да измине дълъг път надолу по него, за да стигне до буквата „М“, която беше по средата на азбуката.
После жената отново се обади от другата страна на линията:
— Не, за съжаление нямаме телефонния му номер.
След това провериха и секретните бази данни на детективската компания на Чан, за да видят дали в Чикаго са записани други хора на име Маккан, в случай че той се отличаваше и с нещо друго, но получиха стотици резултати с това име. Ричър си помисли, че сигурно трябваше да го очакват — като се имаха предвид етническият произход на фамилните имена и миграционните модели в исторически план. Може би и техният Маккан беше един от стотиците резултати, но нямаше как да го разберат. Беше невидим като зрънце пясък на плажа.
След това провериха и разписанието на авиолиниите. Имаше голям избор. Маршрутът от летището в Лос Анджелис до международното летище „О’Хеър“ в Чикаго беше важен и натоварен. Имаше многобройни полети до там през целия следобед. Беше логично. Така хората можеха да се приберат у дома, преди да дойде естественото им време за лягане на две часови зони в източна посока. Всички по-късни полети щяха да влязат в категорията на нощните.
Най-големите превозвачи поддържаха една и съща цена, до последния цент, така че Чан избра „Америкън Еърлайнс“, за които имаше златна клиентска карта, и резервира билетите по телефона. Обади се на служителя, който отговаряше за притежателите на златни карти. Както обясни на Ричър, тази авиолиния беше по-надеждна в спешни случаи и предлагаше по-добри места.
Ричър прибра четката си за зъби в джоба, а тя събра в куфара си гребена, компютъра, зарядното за компютъра и зарядното за телефона. После дръпна ципа.
— Готови?
Ричър кимна и отговори:
— Да отидем да намерим такси.
30
Двамата излязоха навън, като примигваха на ярката слънчева светлина, и минаха през рецепцията, за да оставят ключа. Служителят, изглежда, се притесни от прибързаното им заминаване, като отначало се разтревожи, че нещо не е наред със стаята, а когато му казаха, че не е така, той явно прие, че гледат на неговия мотел като на място, където може да се плаща на час, за да се използва само леглото, и се притесни още повече. Ричър му обясни, че им се е наложила промяна в плановете и това е всичко, но можеше да разбере човека. Косите им все още бяха влажни от душа, а енергията след любовната игра се излъчваше от тях на вълни като след ядрен взрив.
До бордюра от другата страна на улицата имаше такси. Ричър подсвирна и му махна както и предишния път и този път успя. Таксито описа бавен обратен завой от бордюр до бордюр и спря така, че дръжката на задната врата беше точно на една линия с хълбока на Ричър. Шофьорът отвори багажника отвътре и излезе от колата, за да помогне на Чан с куфара. Беше едър мъж, облечен с риза с къси ръкави, предмишниците му бяха мускулести и жилави, носът му беше изкривен от старо счупване, а веждите му бяха нашарени от белези. Ричър си помисли, че сигурно на младини се беше занимавал с бокс — или просто не беше имал късмет. Мъжът вдигна куфара с такава лекота, все едно беше безтегловен, и го сложи в багажника. Чан се плъзна навътре по виниловата тапицерия на задната седалка и се настани зад мястото на шофьора, а Ричър седна до нея. Шофьорът се настани обратно зад волана и улови погледа на Ричър в огледалото за обратно виждане.