— Към летището — каза Ричър. — Терминалът на „Америкън Еърлайнс“, вътрешни полети.
Таксито потегли бавно и спокойно в проблясващата слънчева светлина, наляво и надясно по пресечките, докато не излезе на булевард „Санта Моника“, където се отправи на югозапад към магистрала 405.
Този път мъжът с джинсите и косата не изчака стационарният му телефон да звънне. Искаше да изпревари новината, така че пръв набра номера.
— Готово ли е? — попита той.
— Не се тревожи, работата ще стане — отговориха отсреща.
— Значи още не е готово?
— Все още не.
— Но Хакет беше на линия.
— Остави ни да си вършим работата, става ли? Двама убити в някаква мотелска стая в Уест Холивуд щяха да предизвикат истинска катастрофа. За такова нещо полицията тръгва на война. След една минута на адреса вече щеше да има десет патрулни коли. Щяха да назначат четирима инспектори да работят по случая. За убийството щяха да съобщят по вечерните новини. Хакет не може да си позволи такова внимание. Свързано е с твърде голям риск. Все пак трябва да си запази възможността да работи.
— Кога ще го направи?
— Довери ми се. Ние сме добри. Двамата няма да се качат в самолета.
Магистрала 405 беше натоварена както винаги, но не беше задръстена. Имаше три платна, в които автомобилите се движеха с една и съща скорост — непрекъснат поток от ярки цветове, чиста боя, вакса и хром, и изгарящо ослепително слънце, и сивокафявите хълмове в далечината. Движеха се бавно. Чан беше отворила прозореца си докрай и от него нахлуваше топъл вятър. Косата ѝ се полюшваше от него. Тениската ѝ беше влажна на раменете, където допреди малко се беше допирала косата ѝ. Шофьорът караше стегнато и прецизно. Не ускоряваше излишно, така че да се наложи да набива спирачки. Стоеше в дясната лента и се движеше заедно с потока от автомобили — по градските магистрали на Лос Анджелис нямаше по-добър начин за придвижване. Щяха да стигнат, когато стигнат.
Ричър се беше отпуснал на седалката, изпълнен с дълбоко задоволство, и все още усещаше тялото си като каучук. Чан май се чувстваше по същия начин.
— Доброволците в библиотеката сигурно са местни хора, нали така? — каза тя. — Като цяло, това е квартална операция. Няма да ни се налага да го издирваме в целия град.
— Добре е да провериш за какво е писал Уестуд преди четири месеца. Трябва да знаем за какво мисли Маккан. Преди да се срещнем с него. Трябва да разберем какво го е накарало да се обади първия път.
Чан извади телефона си и зашари с палци по дисплея, за да отвори уебсайта на „Ел Ей Таймс“. По мобилната мрежа не ставаше толкова бързо, но в крайна сметка стигна там, където трябваше.
— Точно четири месеца? — каза тя. — Или да приемем, че е проучвал някаква по-ранна статия?
— Права си — каза Ричър. — Предполагам, че ако Маккан разбира от интернет, би трябвало да е в състояние да открие онова, което търси. Но няма смисъл да проверяваме всички статии, които Уестуд е написал през живота си. Пробвай с период от три месеца. После четири, пет и шест, назад в миналото.
Чан използва специализираната търсачка на уебсайта. Написа „Уестуд“. Резултатите бяха многобройни, но всички бяха за едноименния квартал в Лос Анджелис. Затова тя промени търсенето на „Ашли Уестуд“, с кавички, което свърши много по-добра работа. В дясната половина на екрана се появиха снимка и биография на самия Уестуд. Снимката явно беше правена преди няколко години в някой хубав ден. Уестуд изглеждаше малко по-млад, косата и брадата му бяха малко по-къси и по-поддържани и не толкова сиви. Биографията му информираше, че има дипломи по молекулярна биология и журналистика. В лявата половина на екрана беше списъкът със статиите му. За всяка бяха дадени заглавието и кратко обобщение на темата. Най-отгоре в списъка имаше предварително съобщение за бъдещата му статия за историята на пшеницата, която щеше да бъде отпечатана идната неделя. Под него беше статията за мозъчните травми, която вече бяха виждали — в стаята на Кийвър в Оклахома Сити.
Чан плъзна палец по дисплея на телефона си, така че списъкът да се придвижи нагоре. Спря се осем статии по-надолу, което означаваше четири месеца по-назад в миналото. Човекът пишеше по една нова статия приблизително на всеки две седмици, като всяка от тях беше доста дълга и сигурно изискваше сериозно проучване. Професията му несъмнено изглеждаше по-лека от миньорската или от тази на лекарите в спешно отделение, но според Ричър не беше чак толкова лесна работа. Самият той никога не беше писал нещо по-дълго от доклад след приключването на военна операция. Текстовете в този жанр като цяло бяха по-кратки и в общия случай за тях не се изискваше нито проучване, нито дори да отговарят на истината.