— За какво говориш?
— Възникна проблем.
— Двамата се качиха в самолета, така ли?
В този момент от другата страна отново станаха много словоохотливи. Но не от въодушевление. А от невярващо огорчение, предизвикано от току-що отминалите събития, които вече не можеха да се върнат назад.
— Хакет го беше организирал идеално. Жената резервирала полета по телефона, така че той знаел всички подробности. Моментът бил избран перфектно. С точност до секундата. Той ги проследил как потеглят от мотела с такси. Към този момент вече бил на задната седалка на една лимузина, управлявана от подизпълнител, и двамата следили таксито, докато не се изравнили с него на магистрала четиристотин и пет, където работата се подредила по най-добрия възможен начин, защото нейният прозорец дори бил отворен, движението в лявата лента било достатъчно бързо, за да се измъкнат, а черните лимузини по пътя към летището в Лос Анджелис са невидими, защото има около един милион такива, така че пушката буквално вече се вдигала към положение за стрелба от упор, когато едно ферари ги блъснало отзад. Хакет ми каза, че все едно го изритал кон. Така и не са ги видели повече. По магистралата не може да се кара назад.
— Значи са се качили в самолета?
— Полетът им не е бил първият възможен. Избрали са го, защото тя има златна карта. Хакет е излетял преди тях, трийсет и четири минути по-рано. Както ти казах, ще оправим това.
— В Чикаго?
— Без допълнително заплащане. Ферарито не беше наше, но държим на професионалната си репутация.
— Не трябва да им позволявате да говорят с Маккан.
— Разбрано. Точно това смятаме и ние.
Полетът беше дълъг. Не беше от единия бряг на континента до другия, но над голяма част от него. Чан беше отпуснала седалката си няколко сантиметра назад и беше протегнала краката си право напред, така че високите ѝ обувки с връзки бяха под седалката пред нея. Беше потънала в мислите си, както и предишния път, когато я беше видял в това състояние зад волана на малкия зелен форд на дългото пусто шосе към Оклахома Сити. Понякога се усмихваше, а после правеше гримаса, докато обмисляше положителни и отрицателни факти или предимства и недостатъци, или добри и лоши изходи. Сега, когато не трябваше да гледа пътя пред себе си, очите ѝ също участваха в мисленето — присвиваха се, разширяваха се и гледаха ту някъде далече, ту някъде наблизо.
Ричър се опитваше да не мисли. Преследваше някакъв неуловим спомен, точно по средата на сумрачната зона между съзнателното и подсъзнателното. Не гледаше към него, не мислеше за него и се опитваше да го остави на мира.
— Библиотеката ще бъде затворена, когато пристигнем — каза той.
— Ще отидем утре сутринта веднага след като отворят — отговори тя. — Ще пренощуваме в някой хотел.
— Трябва да си изберем някой хубав хотел. Може би най-хубавия в града, а след това ще изпратим сметката на вестника. Ще отседнем в най-големия апартамент. Ще си поръчаме румсървис. И от вестника няма да имат нищо против да ни платят. Защото се приближаваме към нещо голямо. Усещам го.
— Какво по-точно?
— Не знам. Има нещо, което не мога да си спомня, но знам, че е важно.
— Как така го знаеш, след като не можеш да си спомниш какво е?
— Просто имам такова чувство.
— Защото сметката за най-хубавия хотел в града първо ще отиде на моята кредитна карта. Ще поема финансов риск.
— Те няма да имат нищо против да ни платят — повтори Ричър.
— „Четири сезона“ или „Пенинсюла“?
— Който си избереш.
— Ще се обадя от летището и ще резервирам този, който е по-евтин.
Ричър не отговори.
— Колко точно е важно това нещо, което не можеш да си спомниш, но знаеш, че е важно? — попита го Чан.
— Мисля, че ще ни даде обща представа. За онова, срещу което сме се изправили.
— Кое?
— Не знам. Все едно се опитвам да сравня две неща. Две неща бяха идентични. Но не знам кои са те. Може би думи или факти, или места.
— Не са места. Лос Анджелис изобщо не прилича на Мадърс Рест. Между двете няма никаква прилика.
— Добре.
— Нито пък Чикаго. С изключение на възможността някои от фермерите да ходят там, за да правят онова, което правят фермерите в Чикаго. Да не би да е така?
— Не.
— По-добре да побързаш. Скоро ще пристигнем.
Ричър разсеяно кимна. „Скоро ще пристигнем.“ Той си представи процеса на слизане от самолета. Обичаше да обмисля всичко предварително. Дори нещо толкова просто и обикновено като слизането от самолет. С това се занимаваше първичната, хищническа част от мозъка му. Първо щяха да кацнат и да спрат, после щяха да изключат светещите надписи за предпазните колани и хората щяха да се изправят от местата си, да измъкнат багажа си от отделенията под тавана и под седалките, да се струпат на пътеката между седалките и в крайна сметка да се затътрят навън един по един през изхода на самолета и по подвижната пътека към сградата на летището. А после щеше да започне истинското състезание — по дългите широки коридори, покрай лъскавите бутици и закусвалните с ламинирани маси и самотни клиенти.