И точно в този момент той се сети.
— Не са думи, нито факти или места — каза той.
— А какво? — попита тя.
— Лица — каза той. — Спомняш ли си онази черна лимузина на магистрала четиристотин и пет?
— На магистралата имаше един милион черни лимузини.
— Една от тях караше покрай нас в продължение на няколко секунди, а след това червената спортна кола я удари отзад.
— А, тази ли.
— Прозорецът на лимузината се отвори. Успях да зърна човека на задната седалка.
— Доколко успя да го зърнеш?
— Отчасти, за изключително кратко време.
— Но?
— Но сме го виждали и по-рано.
— Къде?
— В закусвалнята в Ингълуд. Онова място, което беше цялото кафяво. Тази сутрин. Където за пръв път се срещнахме с Уестуд. Този човек също беше там. Беше подпрял лакти на масата и четеше вестник.
Сега беше ред на Чан да замълчи.
— Беше същият човек — каза Ричър.
— Обучена съм да мисля като адвокат на защитата.
— И каквото и да кажеш, рационалната част на мозъка ми е съгласна с теб сто процента. Зърнах го за част от секундата, двамата бяхме в коли, които се движеха с шейсет километра в час, и свидетелските ми показания в най-добрия случай ще бъдат недостатъчно надеждни.
— Но?
— Но първичната част на мозъка ми е сигурна, че това е същият човек.
— Как така?
— Смущенията, които чувам в ефира, са твърде силни.
— Ти чуваш смущения в ефира?
— Защото специално се ослушвам за тях. Ние сме били диви животни в продължение на седем милиона години. Научили сме много уроци. Би трябвало да внимаваме да не ги забравим.
— И какво ти казват смущенията в ефира?
— Нещо, което кара част от мен да се подготви за битка. Част от мен знае, че не ни предстои нищо добро.
— А другата част?
— Другата част спори със себе си, за да достигне до някакъв извод. А изводът е такъв, че води до всичко или нищо. Или аз напълно греша, или този човек ни следи от самото начало. От което би следвало, че ни проследява през мобилния ти телефон. А от него би следвало, че знае на практика всичко, което се е случило досега. А от това би следвало, че е по-добре да се обадим в хотел „Четири сезона“ или в хотел „Пенинсюла“ от уличен телефон. Защото по този начин ще наберем преднина. Трябва да наберем преднина, защото действията на този човек ескалират. Непрекъснато. Тази сутрин в закусвалнята той само ни наблюдаваше. Може и да ни е подслушвал малко, да е четял по устните. Сега вече се опитва да ни убие.
— Като си отвори прозореца?
— Той ме погледна. За част от секундата ми се стори, че иска да ми каже нещо. Погледът му се спря върху мен. Все едно се готвеше за нещо. Но не за да ме заговори. А за да огледа мишената. Точно това е направил. Логиката подсказва, че в лимузината при него е имало пушка с рязана цев. За стрелба от кола по кола — като ракета въздух-въздух. Два изстрела за по-сигурно, после всички наоколо ще изпаднат в паника и ще влязат във верижни катастрофи, а той ще се измъкне по лявата лента, след което пак ще се превърне в поредната черна лимузина в Лос Анджелис — от общо един милион, както каза ти.
— Доста краен сценарий.
— Всичко или нищо. Какво друго може да е искал да направи, като се изравни по този начин? Наредили са му да ни елиминира. От което следва, че притежава разнообразни умения. Следователно е скъп. И този факт е достатъчен, за да започнем да си изграждаме обща представа за онова, което се случва в Мадърс Рест. Те осигуряват нещо. В замяна на пари. Достатъчно пари, за да си позволят да наемат частен агент с разнообразни умения, който да предотврати евентуална заплаха.
— Освен ако не е така, както каза по-рано: зърнал си го за част от секундата от кола, която се движи с шейсет километра в час, и свидетелските ти показания не са надеждни.
— Трябва да се надяваш на най-доброто и да се подготвяш за най-лошото.
— Това няма да е достатъчно, за да получим съдебна заповед.
— Съдебните заповеди ти трябват за нещо, което искаш да докажеш. А не за нещо, което знаеш със сигурност.
— Със сигурност ли го знаеш?