На следващата сутрин се събудиха рано въпреки часовата разлика донякъде защото мислите им не ги оставяха на мира, но най-вече защото предишната вечер не си бяха направили труда да дръпнат завесите, а стаята им гледаше на изток, към изгряващото слънце. Мислите на Ричър бяха свързани с неговата теория, която беше претърпяла поредната промяна. Четвъртият път беше още по-хубав от третия. Беше невероятно. Но вярно. А това носеше със себе си и малко горчивина. Защото някой ден щеше да бъде средна работа. Все някога трябваше да спре. Рано или късно. Не можеше вечно да става все по-хубаво. Или можеше? Трябваше да се надява на най-доброто и да се подготви за най-лошото.
Мислите на Чан очевидно бяха свързани с Линкълн Парк и бяха по-скоро иронични, защото тя каза:
— Чудя се как да отидем до там. Не е толкова далече. Не съм сигурна, че си заслужава да вземаме кола под наем. Може да се окаже, че няма място за паркиране. А такситата са свързани с непрекъснати разходи и понякога се намират трудно. Така че като цяло си мисля, че ще бъде най-добре да вземем под наем лимузина за целия ден. За предпочитане черна.
— Да го направим на рецепцията на хотела — каза Ричър. — Така ще си дадем още един ход преднина.
— Колата ще ни вземе в девет. Ще пристигнем в библиотеката около десет минути след отварянето.
— Отлично.
След като взеха това решение, поради ранния час им остана предостатъчно време за бавна и продължителна закуска от румсървис, бавен и продължителен душ и други неща, които също е най-добре да се правят бавно и продължително сутринта — включително изпробването на теории.
Лимузината им беше традиционен модел, черна, както бяха поискали, и излъскана до блясък. Шофьорът беше дребен, със сив костюм. Обясни им, че му е все едно дали кара в задръстванията, или стои паркиран до бордюра. За него нямало никаква разлика. И в двата случая му плащали еднакво. Стигнаха до Линкълн Парк за десет минути.
Когато влязоха в библиотеката, всичко изглеждаше така, все едно току-що е започнало началото на работния ден. Служителите се подготвяха за работа енергично, но дискретно. Двамата попитаха къде е жената, с която бяха разговаряли предишния ден по телефона за справки, и услужливите библиотекари ги заупътваха един след друг като в някаква щафета, докато не стигнаха до бюро с табелка „Справки“, разположено в самостоятелна ниша, на което в момента нямаше никой. Столът беше прилежно прибран до бюрото, а мониторът на компютъра не светеше. Все още никой не го беше включвал. Жената явно беше закъсняла за работа.
Но не всичко беше изгубено. Защото в дъното на нишата имаше врата, зад вратата се чуваха гласове, а на вратата имаше друга табелка: „Стая на доброволците“. Значи това беше стаята, от която Маккан беше провел шестнайсет разговора по телефона, докато търпението на Уестуд не се беше изчерпило.
Ричър почука на вратата и гласовете замлъкнаха. Той отвори и видя обикновена стая за почивка, обзаведена в служебен стил, с пастелни цветове и ниски столове с платнена тапицерия. На тях седяха общо петима души — двама мъже и три жени на различна възраст, различни на вид.
Телефонът беше на ниска масичка между два от столовете.
— Извинете — каза Ричър. — Не искам да ви прекъсвам. Търся господин Маккан.
— Няма го — каза един възрастен мъж.
Произнесе го по начин, който подсказа на Ричър, че той познава Маккан, вероятно добре, за да отговори с такъв авторитет и да се изкаже от името на всички по този въпрос. Беше сух, възрастен, със светлокафяв панталон с басти от плат, който не се мачкаше, гъста бяла коса, която беше старателно сресана, и прибрана в панталона карирана риза, която явно беше като униформа за пенсионерите. Сигурно се беше пенсионирал от мениджърски пост, където беше живял сред таблици и данни, и все още имаше нужда да се чувства търсен или търсеше възможност да се почувства нужен.
— Кога видяхте господин Маккан за последен път? — попита го Ричър.
— Преди три-четири седмици.
— Обичайно ли е това?
— Той идва когато иска. В крайна сметка всички тук сме доброволци. Предполагам, че има и множество други интереси.